Проснат на земята между двете къщи на Първа улица, Рик се напрегна и започна да пълзи. Чудовището не можеше да провре тяло, нито пък да го достигне с някой от крайниците си. Чу се трясък като при земетръс. Разхвърчаха се дъски и той разбра, че онова правеше къщите на трески с опашката си. Изправи се с мъка и закуцука на здравия си крак. Плочи от покривите и цели греди хвърчаха наоколо като снаряди. Пред него се изправяше висока до гърди телена мрежа, а от другата страна беше дерето на реката. Видя пожара на моста, но нямаше време да се замисли какво гори. Покатери се през оградата, плъзна се по червената пръст на брега и се озова в калната и плитка вода. Откъм Бордъртаун се чуваше как къщите трещят и се разпадат. След още две минути чудовището щеше да си проправи път и да връхлети към реката. Рик се надигна и пренебрегвайки болката в подутия си глезен, започна да се катери по отсрещния бряг, където се виждаха задните дворове на сградите по Коубър Роуд.
На моста, едва на петдесет метра от Рик, Коди Локет разбра, че неговият късмет — а вероятно и този на Дофин — беше проигран. Стингър щеше да разруши града и всичко в него, започвайки с Миранда. Но Крепостта беше защитена от Стингър не само защото основите й бяха на здрава скала и имаше блиндирани прозорци, а заради електрическата светлина. Даже и да знаеше къде е Дофин, нямаше как да я достигне. Коди седна и се усмихна мрачно.
— Тя е там, горе — каза той и посочи към светлото петно. Видя, че сянка на ужас премина по обезобразеното лице. — Светличко е, нали? По-добре си вземи слънчевите очила, гаднярче.
Стингър пусна Миранда. Стисна с две ръце гърлото на Коди, а опашката му се извиси над главата на момчето.
— Няма да ми трябват слънчеви очила — изхъхри той и долепи лице до неговото. — Ще си изкарам печалбата, като взема някоя и друга жива хлебарка на едно малко пътешествие. Всеки момент ще открия капсулата й. Ако не иска да дойде с мен, няма нищо, нека си изгние в тази дупка. ЯСНО?
Коди не отговори. Дъхът на онова вонеше на изгоряла пластмаса. После то го пусна, хвана го с една ръка през кръста и го повдигна във въздуха като перце. Болката в гръдния му кош беше толкова ужасна, че Коди се обля в студена пот. Стингър повдигна Миранда с другата си ръка. Коди опита да се освободи, но болката и усилието му дойдоха твърде много и той изпадна в несвяст.
Стингър хвана двете тела под мишници и продължи по моста към Пъкъл, влачейки повредения си крак. После влезе в една небесносиня къща близо до кръстовището на Рипъблика Роуд и Коубър Роуд. Всекидневната нямаше под и Стингър скочи с товара си в тъмната бездна.
50. Високата позиция
В „Дамгосващо желязо“ Ед Ванс и Селесте Престън пиеха вече трета бутилка бира и чакаха свършека на света, когато чуха свистене на гуми и шум от коли, които завиваха по „Травис“. През последните петнайсет минути подът в заведението се бе разтрисал няколко пъти, а една купчина чинии в кухнята бе паднала с такъв трясък, че без малко да изкара акъла на Сю Мълинакс. Старците, които седяха в дъното, бяха побягнали, но Ванс не се помръдна от мястото си, защото знаеше, че няма къде да избяга.
Сега обаче му се стори, че цяла колона от коли се отправя на север по „Травис“. Дори му се счу, че се блъскаха от време на време — толкова много бързаха. Ванс слезе от табуретката пред бара и излезе на улицата. Виждаше фаровете и задните светлини на всякакви превозни средства, които бучаха по „Селесте“ и завиваха по „Травис“. Някои заобикаляха през дворовете и вдигаха още повече прах в и без това задимения въздух. Приличаше на масово изселване, но къде, по дяволите, се бяха запътили? Едва различаваше мъжделивата светлина на Крепостта на ренегатите. Предположи, че тя привличаше всички тези коли, които фучаха с максимална скорост, сякаш самият дявол щеше всеки момент да захапе броните им.
Разбра, че Селесте го беше последвала навън.
— Май ще трябва да ида там горе и да разбера какво става — каза й той. — Струва ми се, че там и ти ще бъдеш в безопасност.
— Аз се измитам оттук. — Селесте все още стискаше бутилката с останала на дъното бира. Бръкна в джоба си за ключовете на кадилака. — Най-доброто на голямата ми стара къща е, че има дяволски здраво мазе.
Тя заобиколи колата и отключи вратата на шофьора, но се поспря, преди да седне зад волана.
— Мазето е много голямо. Има място дори за такъв дебел негодник като теб.
Предложението звучеше примамливо. Може би от изпитата бира или пък благодарение на оскъдната светлина, но Ванс си помисли в този миг, че Селесте Престън беше… е… почти хубава.