— Хайде, човече — настоя Рубен, — трябва да се връщаме в час! Остави я!
— Точно така, Пако Педи. По-добре бягай, преди да са те нашляпали. — Гнуси видя как очите на Пако се наляха с кръв и разбра, че бе отишла твърде далеч, но това изобщо не я обезпокои — тя разцъфваше при най-малката опасност, също както другите момичета се размекваха от хубав парфюм. — Хайде де — предизвикателно го подкани тя с пръст. Ноктите и бяха лакирани в черно. — Ела да си го получиш, Пако Педи!
Лицето на Пако потъмня като буреносен облак. Той тръгна към Гнуси със свити юмруци.
— Недей бе, човече! — извика Рубен, но беше късно.
— Бой! Бой! — разкрещя се някой.
Мелани Поулин отстъпи стреснато при този вик и Рей успя да прибере излагащата го рисунка изпод крака й. Той също се отдръпна назад. Беше виждал какво направи Гнуси с едно мексиканско момиче, с което се бяха сбили веднъж след училище, и не се съмняваше в изхода на битката.
Гнуси чакаше спокойна. Пако почти стигна до нея. Тя се усмихна леко.
Пако направи още една крачка.
Едната й обувка за боулинг нанесе тежък, събрал всичките й осемдесет килограма ритник в чатала му. След това никой не можеше да си спомни кое беше по-силно — звукът от точно попадналия удар или ужасният писък на Пако. Той се хвана между краката и се сви на две. Без да бърза, Гнуси го сграбчи за косата и заби коляно в носа му, а след това удари с все сила главата му във вратата на най-близкото шкафче. Пръсна кръв. Краката на Пако се огънаха, сякаш бяха от кашкавал.
Тя го повали на земята, като го подкоси с ритник. Той се просна, разперил ръце. Носът му се беше превърнал в яркочервена бучка. Всичко бе станало за около пет секунди. Рубен вече отстъпваше назад, вдигнал умолително ръце.
— Какво става тук?
Зяпачите се разбягаха като пилци пред камион. Госпожица Джепардо, белокосата учителка по история, пристъпи към Гнуси с широко отворени очи.
— Мили боже! — Тя спря рязко при вида на кръвопролитието. Пако се беше размърдал и замаяно се опитваше да седне. — Кой направи това? Веднага ми отговорете!
Гнуси се огледа наоколо. Острият й поглед порази всички с често срещаното в Престънската гимназия заболяване „ни чул, ни видял“.
— Ти видя ли, младежо? — Госпожица Джепардо отправи настоятелен въпрос към Рей, който моментално си свали очилата и започна да ги бърше с ризата си. — Вие, господин Хермоса? — извика пронизително тя, но Рубен хукна да бяга. Гнуси знаеше, че до края на четвъртия час всички кротали в училището щяха да знаят за случилото се, но не даваше пет пари за това. Лош късмет, помисли си тя и зачака погледът на госпожица Джепардо да падне върху нея.
— Госпожица Слатъри — Джепардо произнесе името така, сякаш в него имаше нещо заразно, — мисля, че вие сте на дъното на всичко това. Написано е на челото ви!
— Така ли? — попита Гнуси съвсем невинно. — Я тогава вижте какво е написано тук.
Тя се обърна и се наведе, показвайки как тесните й панталони се бяха скъсали по задния шев, а Гнуси — както Рей и всички други видяха — не носеше никакво бельо.
Рей почти припадна. Коридорът се изпълни с гръмогласен смях и подвиквания. Той започна да си наглася очилата и за малко не ги изпусна. Когато най-сетне ги нагласи, можа да види малката пеперудка, татуирана на дясната буза на Гнуси.
— О-о… божичко! — Лицето на госпожица Джепардо пламна като посипано с червен пипер. — Веднага се изправете!
Гнуси се подчини и се завъртя грациозно като манекенка. В коридора вече цареше пълен хаос, защото се напълни с наизлезли от класните стаи ученици и учители, които смело се опитваха да ги спрат. С учебника си по английски под ръка и накриво поставени очила Рей се чудеше дали Гнуси би се оженила за него поне за една нощ.
— Веднага отивай в канцеларията на директора! — Госпожица Джепардо се опита да хване ръката ни момичето, но то се шмугна настрани.
— Не, няма да отида — твърдо отвърна Гнуси. — Отивам вкъщи да си сменя панталоните, ето какво ще направя. — Тя прекрачи през Пако Легранде и тръгна предизвикателно към вратите за крило „Б“, последвана от хор от възгласи и смях.