— Ще те изгоня от училището! Ще те докладвам на директора! — заклати отмъстително пръст госпожица Джепардо.
Гнуси спря на прага, обърна се и фиксира жената с поглед, който можеше да убие и ястреб.
— Не, няма да го направиш. Твърде много неприятности ще си създадеш. И без това единственото, което направих, е, че си пръснах панталоните. — Тя намигна бързо на Рей и го накара да се почувства като посветен в рицарство от Гуиневер, въпреки че думите й бяха далече от светския жаргон. — Не си цапай краченцата, момченце — каза му тя, като отвори вратата и излезе навън на светло. Косата й заблестя на слънцето.
— Ще свършиш в женския затвор! — изсъска госпожица Джепардо, но вратата се затвори и Гнуси изчезна. Госпожицата се завъртя и кресна на зяпачите: — Веднага се върнете обратно по стаите си!
От вика й чак прозорците потрепериха. След около секунда се чу закъснелият звънец и настана нова бъркотия.
Рей беше опиянен от похот. Гледката на задните части на Гнуси щеше да остане в съзнанието му до деветдесетгодишна възраст, когато задните части на момичетата вече нямаше да имат такова значение за него. Членът му започна да се втвърдява, като че ли тази част от тялото му имаше свой собствен мозък, а всичко останало беше просто ненужен придатък. Понякога си мислеше, че беше поразен от някакъв чуждоземен сескслъч или нещо такова и просто не можеше да изгони тази мисъл от главата си, макар че сигурно щеше да остане вечно девствен, ако се съдеше по реакцията на повечето момичета към него. Боже, ама че труден живот!
— Какво си застанал тук? — Лицето на госпожица Джепардо се приближи до неговото. — Да не спиш прав?
Рей не знаеше в кое от очите й да гледа.
— Не, госпожо.
— Тогава тръгвай за час! Веднага!
Рей затвори шкафчето си, щракна ключалката и избяга по коридора. Но преди да свие зад ъгъла, чу гласа на госпожица Джепардо:
— Какво ти има, хулиган такъв? Не можеш ли да ходиш?
Рей погледна назад. Пако се беше изправил. Лицето му бе посивяло. Той се държеше за слабините и с мъка се заклатушка към учителката по история.
— Ще трябва да те заведа при сестрата, млади човече. — Тя го хвана за ръката. — Никога не съм виждала такова нещо през…
Пако внезапно се наклони напред и избълва закуската си върху шарената рокля на госпожица Джепардо.
Рей побягна и инстинктивно сви глава още преди да е чул крясъка, който последва.
8. Въпросът на Дани
Дани Чафин беше двайсет и две годишен младеж с навъсено лице, чийто баща притежаваше Ледената къща. Той току-що беше свършил с доклада пред шерифа Ванс относно безрезултатните си телефонни проучвания за въпросните хеликоптери, когато и двамата чуха металическото тракане на въртящи се лопати.
Изтичаха веднага навън, където ги посрещна прашна вихрушка.
— Боже всемогъщи! — извика Ванс, видял тъмната сянка на хеликоптер, който се приземява в Престън парк.
Ред Хинтън, който минаваше с пикапа си по улица „Селесте“, едва не се заби в предната витрина на Дома на красотата на Айда Янгър. Мейвис Локридж излезе от магазина „Царството на обувките“ и закри лице с шала си. От прозорците на банката започнаха да надничат хора и Ванс беше сигурен, че възрастните безделници, които седяха пред Ледената къща и се проветряваха на слабия ветрец, вече си бяха плюли на петите.
Той тръгна към парка, следван от Дани. Силният вятър и вихрушката от прах стихнаха след няколко секунди, но лопатите на хеликоптера продължиха да се въртят. От магазините наизлязоха още хора. Ванс предположи, че едва ли имаше някой в града, който да не бе чул този безбожен шум. Кучетата лаеха до скъсване. Като се уталожи прахът, Ванс видя сиво-зеленото туловище на хеликоптера и успя да различи написаното върху него: ВВБ-УЕБ.
— Мислех, че си се обаждал във военновъздушната база Уеб — троснато каза Ванс на Дани.
— Обадих се! Казаха ми, че в момента никакви техни хеликоптери не летят насам.
— Знача са те лъгали в очите! Чакай, идва някой.
Към тях се приближаваха две фигури — и двете високи и стройни. Ванс и Дани ги посрещнаха малко след статуята на мулето.
Единият от тях — млад мъж, който, изглежда, беше прекарал целия си живот на закрито — беше облечен в тъмносиня униформа на военновъздушните сили, а на главата си имаше шапка с отличителните знаци на капитан. Другият беше по-възрастен, с черна, ниско подстригана коса, която започваше да посивява по слепоочията. Имаше слънчев загар и спортна фигура и беше облечен в доста износени джинси и бежова фланелена риза. Един мъж — явно пилотът — беше останал в хеликоптера. Ванс каза на офицера: