— Тя е наистина много добра. Много умна жена. Уверявам ви, не се страхува от нищо, което и мъж-ветеринар би напра…
— Благодаря — каза Гънистън и прибра бележника и писалката. — Ще започнем от нея.
— Разбира се. Ако имате нужда от още помощ, само кажете.
Роудс и Гънистън вече отиваха към вратата, очевидно приключили работата си тук.
— Няма да пропуснем — каза Роудс. — Още веднъж — извинения за бъркотията.
— Не се притеснявайте. Просто дадохте на много хора повод да си поприказват на вечеря.
— Надяваме се приказките да не бъдат много.
— Охо! Добре. Нека нищо не ви тревожи. Можете да разчитате на Ед Ванс!
— Знаем, че на вас може да се разчита. Благодаря, шерифе.
Роудс разтърси ръката на Ванс и за момент шерифът помисли, че ще я сплеска. Когато я пусна, Ванс остана с изкривена усмивка, а двамата офицери излязоха от сградата и закрачиха в горещината.
— Ей — Ванс започна да си масажира пръстите, — този приятел нямаше вид на толкова силен.
— Боже, като кажа на Дорис за всичко това! — Гласът на кмета Брет трепереше от възбуда. — Срещнах се с истински полковник! Божичко, ами тя няма да повярва дори на една думичка.
Дани отиде до прозореца и се загледа навън през щорите. Двамата мъже се отдалечаваха в посока към Рипъблика Роуд. Той се замисли, намръщи се и зачекна една кожичка на нокътя си.
— Обекта — каза той.
— Какво? Каза ли нещо, Дани?
— Обекта — повтори Дани и се обърна към Ванс и Брет. Беше разбрал какво го безпокоеше. — Полковникът каза, че доктор Хамънд вероятно е видяла обекта да минава над нея. Защо не каза „метеора“?
Ванс се замисли. Лицето му бе безизразно.
— Не е ли едно и също нещо? — каза той накрая.
— Едно и също е, предполагам, но просто се чудя защо той се изрази така.
— Е, не ти се плаща да се чудиш, Дани. Получихме нареждания от Военновъздушните сили на Съединените щати и ще направим точно това, което ни каза полковник Роудс.
Дани кимна и се върна на бюрото си.
— Видях истински полковник от военновъздушните сили — каза кметът Брет. — Божичко, по-добре веднага да тръгвам към канцеларията, в случай че започнат да се обаждат и да искат да разберат за какво е целият този шум. Не мислиш ли, че съм прав?
Ванс се съгласи с него и Джони Брет забърза към вратата. Той почти пробяга разстоянието до банката. Часовникът на сградата й показваше десет и деветнайсет минути, а температурата беше трийсет градуса по Целзий.
9. Тик-так-тоу
Джеси видя хеликоптера да каца в Престън парк тъкмо когато Ксавиер Мендоза спря сервизната кола пред бензиностанцията си и изгаси двигателя. Докато той и помощникът му от дневната смяна — жилав и намусен млад апах на име Съни Крауфийлд — се мъчеха да откачат камионетката и да я вкарат в гаража-работилница, Стиви се отдели на няколко крачки с абаносовата сфера в ръце. Изобщо не я интересуваше хеликоптерът или това, което би могъл да означава.
Един буик, избелял от годините под силното слънце от яркочервено до бледорозово, зави откъм Рипъблика Роуд и спря до гаража.
— Здрасти, докторе — извика мъжът зад волана. След това слезе от колата и спортното сако на Додж Крийч на оранжево-зелени карета проблесна в очите на Джеси като избухнала бомба. Той тръгна наперено към нея, с усмивка на пълното си кръгло лице. Погледна камионетката и се закова на място. — Кофти работа! Тая кола не е потрошена, ами си е направо за боклука!
— Наистина лоша работа.
Крийч надникна в смазания двигател и подсвирна игриво.
— Почивай в мир — каза той и се изсмя. — Или вечна ти памет, бих казал. — Смехът му приличаше на задавено кудкудякане на кокошка, която се мъчи да снесе квадратно яйце. Видя, че на Джеси съвсем не й е до шеги и престана да се смее. — Извинявай, знам, че тая камионетка ти е служила, но е голям късмет, че никой не е пострадал… ти и Стиви сте добре, нали?
— Аз съм добре. — Джеси се огледа за дъщеря си. Тя беше намерила малка сянка в другия край на сградата и, изглежда, съсредоточено разглеждаше черната сфера. — Стиви… тя малко повече се изплаши, но е добре. Не е ранена, искам да кажа.
— Радвам се, наистина се радвам да чуя това.
Крийч извади от малкото джобче на сакото си лимоненожълта носна кърпичка от индийски плат и попи с нея влажното си лице. Панталоните му бяха почти в същия нюанс на жълтото, а обувките му бяха жълто-бели. Гардеробът му беше пълен с костюми все в ярки цветове от целия спектър на дъгата и макар да беше ревностен читател на „Ескуайър“ и „Джи Кю“, продължаваше да се облича така крещящо. Жена му Джинджър се беше заклела, че ще се разведе с него, ако си сложи връзката с всичките цветове на дъгата, когато ходят на църква. Той често й казваше — и не само на нея, но и на всеки, който би искал да го слуша, — че вярва във въздействието, което има външният вид на човека. Ако те е страх да накараш хората да те забележат, по-добре да не съществуваш. Крийч беше едър и пълен мъж в началото на четирийсетте, който винаги те посрещаше с усмивка и ти стискаше сърдечно ръката. Беше продал на почти всички жители на Пъкъл поне по една застраховка. Сините му очи изпъкваха на широкото му червендалесто лице като езера в пустиня. Беше плешив, като изключим малкото коса и червеното кичурче над челото му, които Крийч старателно вчесваше.