Играта бързо свърши със запълнен с кръгчета диагонал.
Веднага щом тази мрежа изчезна, се появи друга и отново кръгче зае централното квадратче. Стиви се намръщи. Каквото и да беше това нещо, то вече знаеше да играе много добре. Но тя смело направи ход и загуби още по-бързо от предния път.
— Стиви? Покажи на господин Крийч какво ни удари.
Тя подскочи. Майка й и Додж Крийч стояха наблизо, но не бяха видели какво правеше.
— Може ли да хвърля едно око, сладурче? — попита той с усмивка и протегна ръка към Стиви.
Стиви се поколеба. Сферата отново беше хладна и абсолютно черна. От повърхността й бяха изчезнали всички квадратчета. Не й се искаше да я даде в ръцете на този голям и странен човек. Но майка й я гледаше и очакваше да се подчини, а Стиви знаеше, че днес вече доста се беше провинила. Подаде черната топка и веднага щом пръстите й я пуснаха и господин Крийч я пое, Стиви отново чу звъна на вятърните камбанки.
— Това ли е направило дупката? — Крийч премигна леко, като претегляше предмета в ръката си. — Сигурна ли си, докторе?
— По-сигурна не мога и да бъда! Знам, че е леко, но е съвсем същият размер. Нали ти казах, че се беше заклещило в колелото, след като беше минало през двигателя.
— Просто не мога да си представя, че това нещо може да мине през метал. На пипане е като стъкло. Или като намокрена пластмаса.
Той прокара пръст по гладката повърхност. Стиви видя, че не останаха никакви следи. Музиката от вятърните камбанки беше настоятелна, копнееща и Стиви се помисли: „То се нуждае от мен.“
— Значи това изскочи от нещото, което мина над вас, а? — Додж Крийч вдигна сферата нагоре и я погледна на слънцето. Не различи нищо. — Никога не съм виждал подобно нещо. Имаш ли някаква представа какво е?
— Изобщо никаква — каза Джеси. — Мисля, че тия, дето слязоха с хеликоптера, сигурно знаят. Бяха трима.
— Не знам какво да пиша в доклада си — призна Крийч. — Искам да кажа, застраховката ти покрива катастрофа, наранявания и всичко друго, но се съмнявам дали горе в компанията ще повярват, че една детска пластмасова топка за боулинг може да пробие такава дупка в мотора на камионетката. Какво мислиш да правиш с нея?
— Да я предам на Ванс веднага щом можем да идем при него.
— Знаеш ли, ще ми бъде много приятно да те закарам. Не мисля, че камионетката ти ще тръгне.
— Мамо — обади си Стиви, — какво ще прави шерифът с нея?
— Не знам. Може би ще я пратят някъде, където могат да разберат какво представлява. Вероятно ще опитат да я отворят.
Музиката от черната сфера притегляше Стиви към себе си. Стори й се, че й се моли да я вземе. Не разбираше защо господин Крийч и майка й не можеха да чуят вятърните камбанки или по-точно онова, което пееше. Музиката й звучеше като вик на приятел, който иска да играе с нея. Да се опитат да я отворят, помисли си Стиви и вътрешно изтръпна. О, не! О, не, това няма да е справедливо. Онова, което беше вътре в черната сфера, каквото и да бе то, щеше да бъде наранено, ако се опитаха да я отворят, точно както и костенурката ще бъде наранена, ако й счупят черупката. О, не, не! Стиви погледна умолително към майка си.
— Трябва ли да я дадем? Не може ли просто да си я занесем вкъщи?
— Страхувам се, миличко, че не можем да направим това. — Джеси погали детето по бузата. — Съжалявам, но трябва да я предадем на шерифа.
Стиви не отговори. Господин Крийч държеше топката, без да я стиска здраво.
— Ами хайде да отиваме направо към Ванс. — И той се обърна, за да тръгне към колата си.
Музиката вече излъчваше болка, която вдъхна смелост на Стиви. Тя никога не беше правила това, което сега й мина през ум. Подобна постъпка щеше да бъде наказана с хубав пердах, но тя знаеше, че има само една възможност. По-късно щеше да обяснява защо го е направила, а за Стиви „по-късно“ означаваше след много, много време.
Господин Крийч направи една крачка към колата си. Точно тогава Стиви се втурна напред, мина покрай майка си и грабна черната топка от ръката му. Щом обхвана с ръчичката си сферата, вятърните камбанки замлъкнаха и тя разбра, че беше постъпила правилно.