— Да. Защото бях лоша.
— Защото постъпи неправилно — поправи я Джеси. — Но за това ще говорим, като се върна вкъщи. Обичам те много, Стиви, и затова толкова се ядосах. Разбираш ли?
— Да, мамо. И аз те обичам, мамо. Съжалявам, че се държах така.
— Добре. Просто не излизай никъде. Ще се видим след малко. Довиждане.
— Довиждане.
Двете едновременно затвориха телефона. Джеси се обърна към полковник Роудс и каза:
— Метеор, друг път!
Стиви изтри сълзите си и отиде в своята стая с черната топка в ръка. По повърхността й се бяха появили сини петна. Безпокоеше се къде да я скрие и не искаше никой да я счупи. Днес наистина се държа доста лошо — не, неправилно. Но какво можеше да направи? Тя прекоси стаята и погледна през прозореца към обляната в слънчева светлина улица. Опитваше се да реши как да постъпи: да скрие топката, като не се подчини на майка си, или да се откаже и да остави да я счупят. Мислите й стигнаха до задънена улица, от която мозъкът й не можеше да излезе, и в следващия момент Стиви реши да позабавлява приятеля си, преди да е дошъл господин Крийч.
Тя се поколеба пред колекцията си от стъклени фигурки. Във вътрешността на топката се беше появила синя линия, сякаш се беше отворило някакво око.
— Балерина — каза Стиви и посочи към танцуващата фигурка, любимата й балерина. След това продължи: — Кон. Този е като Суийтпи, само че Суийтпи е истински кон, а пък този с направен от стъкло. Суийтпи е… — Стиви все още имаше трудности с някои думи и не можеше да изкаже породата на Суийтпи — … жребец — завърши накрая тя. След това посочи към друга фигурка. — Мишка. Знаеш ли какво е мишка? Тя яде сирене и не обича котките.
В центъра на топката се появи слаба синя светлина, сякаш предстояха фойерверки.
Стиви взе дрипавата Ани от леглото.
— Това е Ани Ларедо. Кажи „здравей“, Ани. Кажи, че се радваме, че той ни е дошъл на гости днес. Ани е ездачка на родео — обясни тя на черната топка. След това, като обикаляше из стаята, стигна до дъската си за обяви. На нея бяха залепени изрезки от хартия, които беше наредила с помощта на баща си. Стиви посочи първата и каза: — А… Б… В… Г… Д… Е… Ж… — това е азбуката. Знаеш ли какво е азбука? — Сети се за нещо, което й се стори много важно. — Ама ти не ми знаеш още името! — възкликна и постави топката пред лицето си. Загледа се в смесващите се цветове в центъра й. Приличаха на красиви риби, които плуват в аквариум. — Името ми е Стиви. Знам как се пише буква по буква. С-Т-И-В-И. Стиви. Това съм аз.
На дъската бяха залепени и различни животни и насекоми, изрязани от списания. Стиви вдигна топката така, че приятелят й вътре да може да вижда, и започна да пипа с пръст всяка картинка и да произнася името на животното:
— Лъв… той живее в джунглата. Щр… Щраус. Това е голяма птица. Делфин — тя го произнасяше „дофин“, — той плува в океана. Орел… може да лети мно-о-го високо. Скакалец. Този пък все подскача. — Стигна до последната картинка. — Ско… скор… Това така жили, че е направо стингър — каза Стиви и докосна с отвращение скорпиона. Баща й го беше поставил на дъската само за да й напомня да не ходи боса навън.
Миниатюрни светкавици се завихриха в центъра на кълбото и затанцуваха по повърхността отвътре. За момент докоснаха пръстите на Стиви и тя усети студено изтръпване в ръката си, което стигна до лакътя й и после затихна. Усещането я сепна, но не беше болезнено. Тя гледаше как светкавиците вътре се извиват и пулсират, а яркото синьо петно в центъра продължава да расте.
Стиви хвана черната топка в ръце. Не беше изплашена, а по-скоро замаяна. Светкавиците се извиха нагоре и докоснаха ръцете й. За миг дори й се стори, че чува как косата й пращи — също като хрускане на оризон.
Помисли си, че може би трябва да остави топката някъде. Вътре в нея бушуваше буря, която се усилваше все повече и повече. Мина й през ум, че може би другарчето й вътре не харесва някое от нещата, които му беше показала на дъската.
Стиви направи две крачки към леглото си, където възнамеряваше да остави топката и да изчака идването на майка си.
Не можа да пристъпи повече.
Черната сфера неочаквано избухна с ярка, ослепителносиня светлина. Стиви понечи да отвори ръце, за да я пусне, но вече беше късно.
Миниатюрните светкавици се изстреляха нагоре и се увиха около пръстите й, запълзяха по ръцете чак до раменете й, обгърнаха като дим гърлото и прескочиха в ноздрите й, след това в широко отворените й очи. Накрая обвиха главата й като в пашкул и пронизаха черепа й. Стиви не чувстваше болка, но в ушите й отекваше далечен тътен, а може и да беше някакъв мощен глас, какъвто не бе чувала досега. В косите й подскачаха искри, главата й се мяташе, отпусната назад, а от отворената й уста се отрони едно тихо и замаяно издихание: „Оо-ох!“