Замириса й на изгоряло. „Косата ми гори“ — ужаси се Стиви и се опита да я изгаси с ръце, но те вече не й се подчиняваха. Искаше й се да закрещи, от очите й бликнаха сълзи, но гръмотевичният глас в главата й се усили и потисна всичко, което чувстваше. Някакви вълни я издигнаха нагоре, след това я запратиха надолу в един син водовъртеж, в който нямаше нито горе, нито долу. Мястото беше хладно и тихо, далеч от разбушувалата се буря. Синият вакуум се затвори около нея, обгърна я здраво и продължи да я тегли по-надълбоко. Вече не беше в собствената си кожа, струваше й се, че бе направена от светлина и бе лека като перце, духнато от вятъра. Това не беше страшно и Стиви се удивляваше, че дори не плаче. Тя не се съпротивляваше, защото й се струваше, че не бива. Беше приятно да се носи в това огромно синьо пространство и да си почива. Да си почива и да сънува, защото Стиви беше убедена, че това беше царството на сънищата. Ако не се опитваше да се съпротивлява, те щяха да дойдат при нея.
Стиви заспа. Сините потоци продължаваха да я обгръщат и първият сън дойде в образа на Суийтпи. Майка й и баща й вече бяха възседнали златистия кон и я подканяха да се качи при тях, за да прекарат един дълъг ден, в който нямаше тъга, а само синьо небе и слънце.
Тялото на Стиви се строполи на пода и дясното й рамо пое удара. Синя и пулсираща, сферата падна от схванатите й ръце и се търкулна под леглото, където бавно възвърна абаносовочерния си цвят.
11. Трансформацията
— Не знам какви глупости искате да ми пробутате — каза Джеси, — но това не беше метеор. Знаете го толкова добре, колкото и аз.
Мат Роудс се усмихна едва доловимо и запали цигара. Той седеше срещу Джеси в едно сепаре в „Дамгосващо желязо“ — малко, но спретнато кафене на улица „Селесте“, със съответните дамгосващи железа по стените, покривки на червени карета и столове от червена пластмаса. Специалитетът тук беше голям телешки хамбургер. Месната му плънка беше „дамгосана“ със знака на заведението — двойно хикс. Пред Роудс имаше чиния с остатъци от специалитета.
— Добре, доктор Хамънд — каза той, след като дръпна от цигарата, — кажете ми тогава какво е било?
— Откъде да знам! — вдигна рамене Джеси. — Да не съм от авиацията.
— Не сте, но, изглежда, сте видели обекта достатъчно ясно. Хайде, кажете ни какво мислите за него.
Сю Мълинакс, едра жена с голям ханш и по детски нежни кафяви очи, около които имаше излишества от грим, приближи до тях с кана кафе и доля в чашите им. Преди десет години Сю беше лидерка на мажоретките в Престънската гимназия. Тя се отдалечи от масата, оставяйки след себе си аромата на „Джорджио“.
— Беше машина — опита се да обясни Джеси, щом Сю се оттегли на достатъчно разстояние. — Нещо като секретен модел самолет. Като онзи бомбардировач „Стелт“…
Роудс се засмя и издиша дима през носа си.
— Госпожо, четете твърде много шпионски романи! Няма вече човек, който да не знае за него. Това не е никакъв секретен самолет.
— Ако не е бил „Стелт“, тогава е било нещо от не по-малка величина — продължи Джеси, без да се впечатли от думите на полковника. — Видях парче от него, цялото покрито със знаци. Приличаха на японски йероглифи. Или нещо средно между японски йероглифи и руски букви. Сигурна съм обаче, че не бяха английски. Да ми кажете нещо за това?
Лицето на мъжа помръкна. Той се обърна към прозореца и изложи пред нея орловия си профил. Недалеч оттук хеликоптерът все още стоеше в Престън парк и събираше любопитна тълпа. Капитан Гънистън пиеше кафе на бара и се мъчеше да не отговаря на въпросите на Сесил Торсби, шкембестия готвач и собственик на заведението.
— Мисля, че отново се връщаме на първоначалния ми въпрос — каза полковникът след малка пауза. — Какво повреди колата ви? Бихте ли ми отговорили?
— А вие бихте ли ми казали какво беше това, което падна? — Джеси реши да не споменава за черната сфера, докато не получи някакъв определен отговор. Не изглеждаше опасна за Стиви и нямаше защо да бърза да им я дава.
Мъжът въздъхна и я загледа втренчено с леко дръпнатите си строги очи.