— Хей! — Мили боже, помисли си Том. — Да не чувам такива работи…
Танка тръгна към Рик Джурадо, но Коди сграбчи ръката му. Предполагаше, че кроталите носят ножове, както обикновено правеха всички потни гърбини от Мексико. И без това ренегатите бяха по-малко, а и тук не му беше мястото и времето за такива битки.
— Голям човек — каза Коди, — големи думи.
— Ще оставя ботуша ми да си поприказва със задника ти! — заплаши Рик. Изражението му остана същото, но вътрешно не му се искаше да започва. Обстоятелствата бяха против тях. Ренегатите сигурно носеха ножовете си. Неговият беше в шкафчето му, а не позволяваше на другите от бандата да носят ножове в училище.
— Хайде да започваме, веднага! — изкрещя Пекуин. Рик едва се въздържа да не го прасне през устата. Пекуин обичаше да започва побоищата, но рядко ги довършваше.
— Ти започни, Джурадо — предизвика го Коди и почти премигна, като чу как Танка започна да кудкудяка, за да ядоса кроталите.
— Няма да се биете — започна да вика Том, но знаеше, че никой не го слуша. — Чувате ли! Ако видя, че правите нещо на паркинга отпред, ще се обадя на канцеларията на шерифа! Разбрахте ли!
— Майната му на шерифа! — изрева Боби Клей Клемънс. — Ще нашарим и неговия задник.
Този миг се проточи цяла вечност. Коди беше готов да посрещне нападението на кроталите и вече се мереше в слънчевия сплит на Джурадо, но Рик стоеше и не помръдваше, в очакване на атаката на ренегатите, която според него нямаше дълго да се забави.
Някой закуцука в коридора, а после рязко спря пред вратата и каза:
— О, червено! Означава „Спри!“
Коди погледна през рамо, но вече знаеше кой е това. Позна го по високия детски глас. Мъжът на вратата носеше избеляла сива униформа, държеше парцал в ръце и буташе пред себе си кофа и изстисквачка. Беше близо шейсет и пет годишен. Кръглото му лице бе набраздено от дълбоки бръчки и нашарено с кафяви петна от възрастта, а косата му бе подстригана толкова късо, че кожата му отдолу изглеждаше като посипана със ситен слой пясък. На лявото слепоочие имаше вдлъбнат белег. Надписът на значката върху униформата му гласеше: „Сардж“.
— Извинявайте, господин Хамънд. Не знаех, че има някой вътре. Зелено! Тръгвай.
Обърна се и тръгна към вратата. Накуцваше с десния крак, който се сгъваше в коляното като акордеон.
— Не, почакай! — извика Том. — Ние тъкмо излизахме. Нали? — попита той Рик и Коди.
Единственият звук в отговор бе щракането на ножа на Пекуин.
— Ако искаш пердах, знаеш къде да ме потърсиш. По всяко време и на всяко място. Но след стъмване стойте далеч от територията на ренегатите — пое инициативата Коди и преди другото момче да може да отговори, той се обърна и закрачи бавно към вратата. Танка стоеше като охрана, докато напуснат всички ренегати, а накрая излезе и той.
Рик понечи да извика мръсотии след тях, но се овладя. Моментът не беше подходящ. Ще му дойде времето, но не сега.
— Да ви го начукам! — изкрещя вместо него Пекуин.
— Хей! — намръщи се Сардж Денисън. — Мама ще ти измие мръсната устичка! — Той погледна Пекуин с гневен поглед, след това натопи парцала в кофата и се залови за работа.
— Беше много набързо, господин Хамънд — каза Рик. — Може би следващия път ще можем да си поговорим у вас на мляко и бисквити.
Пулсът на Том все още беше ускорен, но той направи усилие да изглежда спокоен.
— Просто помни какво ти казах. Твърде умен си, за да си опропастиш живота…
Рик събра слюнка и се изплю на линолеума. Сардж спря да мие. На лицето му се изписаха гняв и смущение.
— Само почакай! — каза той. — Скутър ще ти отхапе краката.
— Няма що, изплаши ме.
Всички знаеха, че Сардж беше луд, но Рик го харесваше. Изпита известно възхищение от господин Хамънд за това, което току-що се бе опитал да направи, но нямаше да му даде да разбере. Просто защото не беше прието.
— Хайде да вдигаме чуковете — каза той на останалите кротали и те напуснаха стаята, като бъбреха на испански, смееха се и удряха по шкафчетата в изблик на нервно напрежение. В коридора Рик перна Пекуин по тила малко по-силно от обичайното за приятелска шега, но Пекуин все пак се усмихна, показвайки сребърния си преден зъб.
Том остана заслушан в заглъхващия по коридора шум. Напомняше му вълна, която се разбива в далечен бряг. Той не принадлежеше към техния свят и се чувстваше невероятно глупав. Нещо по-лошо — чувстваше се стар. Дявол да го вземе, какъв провал! Едва не предизвиках битка между бандите, помисли си той.