— Страшно е хубава — прошепна. — Страшно хубава. — Покрай лицето му се виеха кълба цигарен дим. — Някога и аз бях дърводелец. — Очите на Кърт гледаха в празното пространство. — Ама беше много отдавна. Хващах се за каквото ми попадне. Майка ти ми приготвяше обяда в пакет и ми казваше: „Кърт, искам и днес да ме накараш да се гордея с теб.“ Аз пък винаги й отговарях: „Непременно, Трежър, непременно, съкровище.“ Така наричах майка ти — съкровище. О, тя беше хубава… колко хубава беше само. Щом я погледнеш, веднага почваш да вярваш в чудеса. Трежър, така й казвах. — Очите му заблестяха и той наведе глава, като продължаваше да стиска закачалката в прегръдката си.
Коди чу как баща му изхлипа и мъртвото чувство у него пак показа признаци на живот и заблъска в сърцето му. Беше го виждал да плаче пиян, но това сега беше съвсем друго. В тия сълзи имаше мъка, а не уиски. Коди не беше сигурен дали може да издържи на такава гледка. Поколеба се, после пристъпи към баща си. Направи още една крачка, този път по-лесно, третата беше съвсем лесна. Вдигна ръка и посегна да докосне рамото му.
Тялото на Кърт се разтресе. Той изхриптя като задавен и рязко вдигна глава. Коди видя, че баща му се смееше през сълзи. Смехът се усилваше и ставаше все по-груб и дрезгав, докато накрая се превърна в ръмжене на див звяр.
— Ти си бил голям глупак бе! — успя да каже Кърт, пръхтейки от смях. — Голям глупак! Нали знайш, че нямам никакви вратовръзки бе!
Коди сви в юмрук протегнатата си ръка и я прибра.
— Нито едничка! — викаше гръмогласно Кърт, отметнал назад глава. Дрезгавият смях клокочеше в гърлото му като вулкан. По дълбоките бръчки около очите му се стичаха сълзи. — Боже милостиви! Какъв глупак съм отгледал!
Коди стоеше като вцепенен. Една вена на слепоочието му пулсираше силно. Плътно стиснатите устни прикриваха стиснатите му до счупване зъби.
— Защо не ми направи столче за краката бе, кретен! Можех да си вдигам краката на него! Как да я използвам тая закачалка, като нямам вратовръзки, а, кажи де?
Момчето го остави да се посмее още малко. Накрая каза ясно и твърдо:
— Днес не си ходил на работа, нали?
Смехът на баща му се превърна в кашлица. Все още с влажни очи, той се окашля няколко пъти и смачка цигарата си върху плота на масата, по който изобилстваха следи от такава дейност.
— Не-е. Какво те засяга това?
— Ще ти кажа какво ме засяга — отвърна веднага Коди. Гърбът му беше изправен като дъска, а очите му изглеждаха като две прогорени дупки. — Писна ми да ти оправям бакиите бе, човек! До гуша ми дойде да работя в бензиностанцията и да те гледам как пропиваш парите ми…
— Я внимавай с думите! — Кърт стисна закачалката в едната си ръка, а другата сви в юмрук.
Коди трепна, но не отстъпи. Вътре в него се бе насъбрала такава ярост, че вече трудно можеше да се сдържа.
— Чу ме, нали?! Повече няма да те крия! Няма да се обаждам в скапаната ти фурна и да им казвам, че си много болен и не можеш да идеш на работа! Ама ти си им ясен бе, човек, знаят те, че си пияница, какво да ги лъжа! Всички знаят, че си нищо, разбираш ли — нищо!
Кърт измуча и замахна към сина си, но Коди бе много бърз. Юмрукът на баща му изсвистя в празното пространство.
— Хайде де, удари ме, само опитай! — Коди отстъпи назад, без да се обръща. — Ела! Хайде де, опитай се да ме удариш!
Кърт залитна напред, препъна се и се просна върху масата. После падна на пода, ревейки от безсилна ярост. Отгоре му се посипаха карти за игра и пепел от цигари.
— Ела, хайде, ела! — предизвикваше го Коди, вдигайки една след друга щорите на прозорците. Стаята се изпълни с ослепително ярка светлина, на която се видяха мръсният килим, напуканите стени и износените, купени на старо мебели. Нахлулата светлина падна върху мъжа, който с мъка се изправяше на крака в средата на стаята. Той вдигна ръка пред очите си и неистово закрещя:
— Махай се! Махай се от къщата ми, мръсен копелдак! Веднага! — Запрати закачалката към Коди. Тя се трясна в стената и падна на пода.
— Ще се махна! — Коди не погледна към закачалката. Гърдите му се повдигаха от вълнение, но гласът му беше студен. Очите му бяха помътнели — точно както на баща му, който се мъчеше да ги скрие от слънцето. — Със сигурност ще се махна! И вече няма да те прикривам. Ако си загубиш работата, ти ще си виновен.
— Аз съм мъж! — изкрещя Кърт. — Не можеш да говориш така с мен. Аз съм мъж!