Сега беше ред на Коди да се смее — с горчив смях, пълен с обида. Мъртвата топка в него бе натежала като камък.
— Как не, мъж! — каза Коди, обърна се и тръгна да излиза.
— Момче! — изгърмя гласът на Кърт и Коди спря. — Трябва да се радваш, че майка ти е умряла — злобно съскаше Кърт. — Щото ако беше жива, сега щеше да те мрази, както те мразя аз.
Коди излетя навън и затръшна вратата. Тя щракна като капан зад гърба му. Той взе стълбите тичешком, стигна до мотоциклета и си пое дълбоко въздух. За миг се бе почувствал, сякаш мозъкът му бе натъпкан в някаква малка кутийка и щеше да се пръсне всеки момент.
— Хей, вие там! Да не сте луди бе! — извика му Стан Фрейзиър от верандата си, изпъчил увисналото си над колана шкембе. — За какво се дерете така?
— Що не ме цуниш отзад! — Коди му показа среден пръст, качи се на хондата и ритна стартера. Лицето на Фрейзиър стана моравочервено. Той закуцука надолу по стълбите след Коди, но момчето форсира двигателя и предната гума се вдигна нагоре, а задната изхвърли пръст във въздуха. Коди прелетя през двора и зави рязко към улица „Бразос“. Задницата на хондата се извъртя и колелата се сурнаха, оставяйки следи по настилката.
Останал сам в къщата, Кърт стоеше прав в средата на стаята и присвиваше очи. Тръгна със залитане напред и отново пусна щорите. Чувстваше се по-добре на тъмно. Още помнеше как бе умрял баща му, целият покрит с кафяви подпухнали петна от рак на кожата, разяждан отвътре от още по-зловещ рак. Тези спомени бяха по-лоши и от кошмар.
— Проклето хлапе — промърмори Кърт и след това изкрещя: — Проклет хлапак! — Ако той беше говорил така на баща си, отдавна щеше да лежи на два метра под земята. И досега носеше по тялото си червените ивици от най-добрите попадения на своя старец с бръснарския каиш.
Кърт отиде до мрежестата врата. Усети във въздуха миризмата от мотоциклета на Коди.
— Локет! Хей, Локет, чуваш ли ме? — Това беше гласът на Фрейзиър. — Искам да поприказвам с теб!
Кърт затвори вътрешната врата и сложи резето. Единствената светлина, която проникваше вътре, се процеждаше през цепнатините в щорите и горещината намаля. Той обичаше да се поти — това изчистваше отровите от човешкото тяло.
Все пак беше достатъчно светло, за да види закачалката на пода и той я вдигна. Краят на дървения щифт се бе разцепил и разхлабил. Единият украсен с резба ръб беше потрошен, но другият си беше непокътнат. Кърт никога не бе предполагал, че момчето може да прави такива неща. Това му припомни за сръчността на собствените му ръце преди много време, когато беше млад и Трежър беше до него.
Това беше много отдавна. Още преди времето, когато Кърт бе чакал в приемната на болницата Трежър да роди. Един доктор с мексиканско име беше дошъл да му съобщи, че има син. Но — Кърт все още чувстваше напрежението в гласа на доктора и усещаше ръката му върху рамото си — би ли бил така любезен да отиде в кабинета му? Имало и още нещо, много важно нещо, което се нуждаело от обсъждане.
Това станало, защото Трежър била страшно крехка. Защото тялото й дало всичко на бебето. Вероятността да оживее била едно на хиляда, така беше казал мексиканският доктор. Понякога женското тяло било толкова изтощено, че шокът от раждането можело да се окаже фатален. Появили се усложнения — но, сеньор, вашата жена ви дари с едно здраво момченце. При създалите се обстоятелства можело да умрат и двамата, затова, сеньор, трябва да благодарите на Бога за живота на бебето.
Трябвало да се подпишат разни документи. Кърт не можеше да чете много добре. Винаги Трежър му четеше. Затова той просто се беше престорил, че разбира какво му поднасят и беше сложил криволичещия си подпис на посоченото му място.
Ръката на Кърт стисна с все сила закачалката за вратовръзки и замалко не я запрати отново в стената. Какво, по дяволите, можеше да прави с едно момче без майка? Ами какво да прави човек със закачалка за вратовръзки, когато няма никакви вратовръзки? Не я тресна в стената, защото беше много хубава. Занесе я в спалнята с разхвърляното легло и мръсните дрехи по него. Върху скрина бяха наредени четири празни бутилки „Кентъки Джент“.
Кърт светна лампата и седна на леглото. Вдигна от пода една полупразна бутилка „Кентъки Джент“ и отви капачката. Вдигна лакът под прав ъгъл и гаврътна голяма глътка. Гърлото му се сви от шока.
Почувства се по-добре. Винаги му беше по-добре с уиски в стомаха. Чувстваше се по-силен. Мозъкът му виждаше нещата по-ясно. Сега можеше да обсъди всичко отново, а след още няколко глътки реши, че няма да му се размине току-така на Коди. Не, как не! Той беше мъж, дявол да го вземе! И беше крайно време да даде на проклетото хлапе да се разбере.