Джеси отвърна:
— Намерила ги е и сигурно е предположила какво представляват. След като свърши с азбуката, се разходи из къщата, оглеждайки някои неща. Една лампа, изглежда, наистина я очарова. Както и едно огледало — непрекъснато се опитваше да бръкне в него. — Тя се вслуша в гласа си и разбра колко безстрастно звучеше, също като на Роудс. — Това е НАШАТА ДЪЩЕРЯ. Така е.
Но докато наблюдаваше прелистването на страниците, тя разбираше, че където и да беше Стиви — Кое всъщност олицетворяваше Стиви? Нейният разум? Нейната душа?, — тя в никакъв случай не беше в тялото, което поглъщаше информация, клекнало над локва урина.
Стигна до последната страница. Затвори внимателно книгата и я остави внимателно, сякаш почтително настрани. Том вече наистина знаеше, че това не беше Стиви; тяхната дъщеря просто захвърляше нещата, вместо внимателно да ги оставя.
Съществото се изправи с плавни и контролирани движения. Вече се чувстваше стабилно на краката си. Изглежда, беше привикнало със земното притегляне. Обърна се към петимата, които го гледаха втренчено, и внимателно започна да изучава лицата им. Вдигна ръце и ги заразглежда, сравнявайки ги с тези на другите. Особено го заинтригуваха очилата на Том и Рей, затова докосна лицето си, сякаш очакваше и на него да има такива.
— В главата си вече има азбуката, два големи речника, един световен атлас и няколко енциклопедии — тихо каза Роудс. — Мисля, че се опитва да научи за нас колкото е възможно повече. — Съществото наблюдаваше движенията на устните му и докосна своите. — Мисля, че е излишно да чакаме по-удачен момент, а?
Той направи крачка към нея и спря на достатъчно разстояние, за да не я изплаши.
— Името ти? — попита той, като се стараеше да артикулира възможно най-отчетливо. Сърцето му пърхаше като птица в клетка. — Как ти е името?
— Името ти — отвърна тя. — Как ти е името?
— ТВОЕТО име. — Той посочи към нея. — Кажи ни твоето.
Тя, изглежда, се замисли, без да откъсва очи от него. Погледна към Рей и го посочи:
— Рей.
— Хей! — извика момчето. — Едно извънземно, което знае името ми!
— Шт! — Джеси го ощипа така силно, че почти откъсна месо от ръката му.
Роудс кимна.
— Правилно. Това е Рей. Какво е ТВОЕТО име?
Съществото се завъртя и тръгна с плавна, приплъзваща се походка към коридора. Спря и се обърна отново към тях.
— Име — каза тя и излезе в коридора.
Сърцето на Джеси блъскаше в гърдите й.
— Мисля, че иска да я последваме.
Така и направиха. Съществото ги чакаше в стаята на Стиви, беше вдигнало ръка и сочеше нещо с показалец.
— Името ти — повтори Роудс, тъй като не я разбираше. — Кажи ни как можем да те наричаме.
Тя отвърна:
— До-фин.
Тогава всички осъзнаха, че пръстът й сочеше към картината на делфина върху дъската на Стиви.
— Страхотно! — възкликна Рей. — Тя е перко.
— До-фин. — Произнесе го съвсем по детски. Протегна ръка нагоре и пръстите й докоснаха картинката, погладиха морскосинята вода. — До-фин.
Роудс не беше сигурен дали имаше предвид делфина или океана. Във всеки случай беше сигурен, че съществото пред тях беше много повече от делфин в човешка кожа, много-много повече. Очите й го питаха дали разбира и той кимна. Пръстите й се забавиха няколко секунди върху картинката, после се преместиха върху друга и Роудс я видя как се сви уплашено.
— Стин-гър — каза тя, сякаш беше опитала нещо гнусно. Докосна скорпиона и веднага отдръпна пръсти, сякаш се страхуваше да не я ужили.
— Това е само картинка. — И Роудс я потупа с ръка. — Не е истински.
Тя го изучава още малко, после махна малките цветни топлийки, които прикрепваха картинката към корка, и я погледна отблизо. Пръстът й проследи сегментите на опашката по цялата й дължина. Накрая ръцете й започнаха да мачкат хартията, всъщност да я сгъват, разбра Роудс. Придаваха й нова форма.
Джеси стисна ръката на Том. Наблюдаваше как Стиви или Дофин, или каквото и да бе то — сгъваше отново и отново хартията с вече бързи и ловки пръсти. Нужни му бяха само няколко секунди, за да направи от нея пирамида. После я захвърли и тя прекоси стаята и се удари в стената.
Гънистън я вдигна. Това беше най-странният хартиен самолет, който някога бе виждал.
Съществото се обърна към тях. В погледа му се четеше очакване, а също и въпрос, но никой не разбираше какъв е той.