Някаква кола спря до помпите отвън. Чу се сигналния звънец, но той знаеше, че господин Мендоза поемаше клиентите, дошли за бензин. Смяната на Съни Крауфийлд беше свършила и той си бе тръгнал точно преди Коди да дойде на работа. Това беше добре дошло за Коди, който и без това не можеше да го понася. Според него Крауфийлд беше шантав метис и кротал до мозъка на костите си, но винаги говореше глупости за това как някой ден ще стъпче Джурадо и ще стане главатар. От това, което стигаше до ушите му, Коди разбираше, че дори кроталите нямаха много вземане-даване с Крауфийлд. Къщата му беше в единия край на сметището за коли и той живееше в нея съвсем сам, в компанията на колекционираните от него животински скелети. Никой не проумяваше откъде и как се сдобива с тях.
Чу се клаксон. Коди вдигна глава от работата си.
До помпите бе спрял сребристосин, излъскан до блясък мерцедес-кабриолет. Зад волана седеше мъж със слънчеви очила и сламена шапка с широка периферия. Той вдигна ръка и направи знак на Коди да излезе. Беше с кафяви шофьорски ръкавици от естествена кожа. На седалката до него имаше едър доберман, а на задната беше клекнал още един. Мендоза излезе от офиса си и заобиколи колата, за да говори с шофьора. Коди се залови отново с работата си, но клаксона на мерцедеса отново бибитна нетърпеливо.
Мак Кейд беше настойчив като кърлеж. Коди знаеше какво иска. Продължаваше да натиска клаксона, въпреки че Мендоза стоеше до него и се опитваше да му обясни, че Коди има работа. Мак Кейд не му обръщаше капка внимание. Коди изпсува под носа си, остави автоматичния гаечен ключ и без да бърза особено, започна да бърше ръце в един парцал. Най-накрая излезе на яркото слънце.
— Напълни я догоре, Коди! — каза Мак Кейд. — Ти знаеш какво пие.
— Имаш работа в гаража, Коди! — каза му Мендоза, като опитваше да го прикрие, защото и той самият познаваше номерата на Кейд. — Не е нужно да излизаш и да наливаш бензин. — Очите му бяха тъмни и гневни и с посребрената си коса и рошави сребристи мустаци приличаше на стара мечка гризли, готова за последната решителна схватка. Ако ги нямаше тези проклети кучета, сигурно би издърпал Кейд от префърцунената му кола и здравата би го набил.
— Хей, страшно държа да знам кой пипа колата ми. — Гласът на Кейд бе провлачен и лигав. Беше свикнал да му се подчиняват. Той се усмихна на Мендоза и показа ред малки зъби, блестящобели на фона на загорялото му лице. — Усещам лоши вибрации тук наоколо, човече. Наистина имаш доста тъмна карма.
— Не искам нито да имам нещо общо с теб, нито да ти слушам глупостите! — извика Мендоза и Тифус, кучето на предната седалка, настръхна и изръмжа. Второто, чието име беше Тетанус, гледаше напрегнато от задната седалка, а ухото му лежеше отпуснато на черепа му. Това, че другото беше отрязано, както и малко по-широките плешки на Тифус, бяха единствените различия между двете животни.
— Сигурен ли си? Мога и сам да си докарам цистерни с гориво, ако искаш.
— Да, може би така ще бъде най…
— Спрете! — намеси се Коди. — Няма нужда да ми ставаш пазач — каза той на Мендоза. — Мога и сам да се грижа за себе си.
Отиде до дизеловата помпа, извади маркуча и изчака брояча да спре на нула.
— Хайде да не се караме, Мендоза — каза Кейд, докато Коди пълнеше резервоара му. — Съгласен ли си?
Мендоза изпръхтя сърдито и погледна към Коди. Момчето кимна, че всичко е наред.
— Ще бъда в офиса. И внимавай да не ти пробута нещо. — Обърна се и се отдалечи, а Кейд увеличи звука на касетофона в колата. Тина Търнър гърмеше с дрезгавия си глас: „Отнасяй се по-добре с мен!“
— Можеш да почистиш и предното стъкло — каза той на Коди веднага щом Мендоза влезе в офиса си.
Коди се захвана с гумената миячка. Виждаше изкривеното си отражение в огледалните стъкла на слънчевите очила на другия. Кожена каишка придържаше шапката на Кейд през брадичката. Беше облечен в копринена риза с къси ръкави с цвят на пунш и в тъмни джинси. На шията му висяха няколко златни верижки, на една от които имаше стар знак на мира и малки плочици с чужди думи на тях. На лявата китка носеше часовник „Ролекс“ с вградени в циферблата диаманти, а на дясната — златна гривна, на която беше гравирано „Мак“. И двата добермана наблюдаваха с особен интерес движенията на гумената миячка напред-назад по стъклото.