Мендоза изсумтя, свъсил мрачно вежди. Обичаше Коди и знаеше, че е умен младеж и БИ МОГЪЛ да стане нещо, ако си го поставеше за цел. Но проклетият му баща го спъваше и момчето беше допуснало злобата на стареца да се просмуче във вените му. Мендоза не знаеше какво очаква Коди занапред, но се страхуваше за него. Беше видял твърде много съдби, проиграни заради златото на Кейд по най-глупав начин.
Той се върна в офиса си и включи радиото на музикалната програма от Ел Пасо. Около девет щеше да се появи автобусът на компанията „Трейлуейс“, който пътуваше по маршрута Одеса — Чайнъхо. Шофьорът винаги спираше на бензиностанцията на Мендоза, за да могат пътниците да си вземат безалкохолни напитки и бонбони от автоматите. После, като изключим някой случайно минаващ камион, шосе №67 опустяваше, проснало асфалтовата си снага да изстива под звездите, и Мендоза затваряше. Прибираше се у дома на Първа улица в Бордъртаун за късна вечеря с жена си и чичо си Лазаро, който живееше при тях. След това двамата играеха на дама, докато най-сетне часовникът не ги подканеше да си лягат. Довечера можеше да се сънува като автомобилен състезател, който профучава по мръсните писти на своята младост. Но най-вероятно нямаше изобщо да сънува.
Щеше да отмине още една нощ и да настъпи нов ден, а Мендоза разбираше, че също така неусетно се изнизваше и човешкият живот.
Той увеличи звука на радиото и се заслуша в пронизителните тромпети на някакъв мексикански уличен състав. Съзнателно се стараеше да не мисли за момчето в гаража, което бе изправено пред кръстопът и никой на този свят не можеше да му помогне да реши кой път да избере.
16. Пулсът на Пъкъл
Сенките се удължаваха.
Пред Ледената къща старците седяха на пейките, пушеха пурите и лулите си от царевични кочани и говореха за метеора. Един от тях обясняваше, че чул за него от Джими Раис, а Джими пък го чул направо от устата на шерифа.
— По дяволите, не съм станал на седемдесет и четири, за да ме убие някаква проклета скала, дошла от нейде си, на вас говоря! Без малко да падне на главите ни!
Всички се съгласиха с него, че им се беше разминало на косъм. Заговориха за хеликоптера, който продължаваше да стои насред Престън парк, чудейки се как това нещо можеше да лети, и все се питаха дали ТИ би се качил в него. „Ами, да не съм луд!“ — беше единодушният отговор. После разговорът им се отнесе към новия сезон по бейзбол и кога най-сетне един южняшки отбор би стигнал до финал.
— Когато цъфнат налъмите и конете тръгнат на два крака! — изръмжа един от тях, като не спираше да дъвче угарката от пурата си.
В Дома за красота на улица „Селесте“ Айда Янгър пръскаше с лак мишата на цвят коса на Тами Брайънт и говореше, но не за метеора или хеликоптера, а за двамата красавци, слезли от него.
— И пилотът е много готин — каза Тами. Беше го видяла да влиза в „Дамгосващо желязо“ за хамбургер и кафе и съвсем естествено тя и Мей Дейвис също ТРЯБВАШЕ да влязат да похапнат. — Да беше видяла как Сю Мълинакс се фръцкаше насам-натам из кафенето. Искам да кажа… Беше направо отблъскващо — сподели Тами.
Айда се съгласи, че Сю е най-долната кучка, която сякаш навсякъде се мъкне с леглото си, и че задникът й става все по-голям и това се дължи на прекалено многото секс.
— Тя е нимфоманка — каза Тами. — Чисто и просто една нимфоманка.
— Ъ-хъ — отвърна Айда. — И то грозна и проста.
При което и двете се разсмяха.
На Коубър Роуд, недалеч от магазина „Елегантният долар“, пощата, хлебарницата и книжарницата за евтини книги „Книжният замък“, един мъж на средна възраст примижаваше зад очилата си с телени рамки и се опитваше да прободе с карфица корема на малък кафяв скорпион. Беше го намерил тази сутрин в кухнята, станал жертва на препарата „Райд“. Човекът се казваше Ной Туайли. Беше слаб, с бледо лице и права черна, започнала вече да посивява коса. Кокалестите му пръсти най-сетне промушиха карфицата и той прибави скорпиона към колекцията си от други „дами и господа“ — бръмбари, оси, мухи и още скорпиони, всички забодени върху черно кадифе и съхранявани под стъклен капак. Намираше се в кабинета на бялата си каменна къща, която беше на трийсетина метра зад тухлената сграда с витрина от тъмно стъкло и гипсова статуя на Исус между два кактуса от гипс. Надписът отпред гласеше: „Погребален дом — град Пъкъл“.
Баща му беше умрял преди шест години и му бе завещал траурния бизнес, но това не беше кой знай каква чест за Ной, който открай време мечтаеше да бъде ентомолог. Нарочно избра гроба на баща си на най-горещото място на хълма Джошуа Трий.