— Знам, че не можете, но ще положим усилия да облекчим положението ви с лекарски консултации, хипноза…
— Нямаме нужда от това! — троснато го прекъсна Джеси. — Онова, което ни трябва, е да знаем къде е Стиви! Мъртва ли е или…
— В безопас-ност — намеси се Дофин.
Гърлото на Джеси се стегна. Погледна съществото. Дофин се бе втренчила в бейзболната игра. Очите й следяха движенията на играчите и полета на топката с напрегнат интерес.
После главата на Дофин се завъртя към Джеси — бавно, на почивки, сякаш все още не беше сигурна дали костите си пасват и работят правилно.
— В безопас-ност — повтори тя. Погледът й срещна очите на жената: — Сти-ви е в безопас-ност, Дже-си.
— Какво? — едва чуто успя да въздъхне Джеси.
— В безопас-ност. Предпазена от нара-няване или риск, защитена от опас-ност или загуба. Това не е ли правил-на ин-тер… — Дофин спря, за да направи бърз обзор на страниците от речника в огромната, идеално подредена библиотека ма паметта си. — Ин-тер-пре-та-ция?
— Да — бързо отвърна Роудс. Сърцето му се беше преобърнало. Съществото бе мълчало повече от час след онази работа с „вибрирането на средното ухо“. Телевизионните канали бяха завладели съзнанието й и тя ги въртеше непрекъснато, отново и отново, като дете, получило нова играчка. — Правилна е. Как така е в безопасност? Къде е тя?
Дофин се изправи тромаво. Сложи ръка на гърдите си.
— Тук. — Докосна и главата си. — Още някъде.
Пръстите й затрептяха и тя направи някакъв знак към далечината.
Всички мълчаха. Джеси пристъпи крачка напред. Лицето на малкото й момиченце я наблюдаваше с блеснали очи.
— Къде? Моля те… трябва да знам.
— Не е далеч. Без-опас-но място. Вярваш ли ми?
— Как… бих могла?
— Не съм тук, за да при-чиня зло. — Гласът беше на Стиви, но същевременно беше ефирен като шепот, неосезаем като студен вятър, преминаващ през тръстиките. — Из-брах нея, но… не за лошо.
— Избра нея? — попита Роудс. — Как?
— Изви-ках я. И тя отвър-на.
— Какво имаш предвид с „извиках“?
По лицето й премина нещо като разочарование.
— Аз… — изминаха няколко секунди, докато намери подходящата дума. — Аз пе-ях.
Роудс чувстваше, че всеки момент може да се изпусне в гащите. Едно извънземно в тялото на малко момиченце стоеше пред него и двамата водеха разговор. Боже мой! — мислеше си той. — Какви ли тайни знае!
— Аз съм полковник Мат Роудс от американските Военновъздушни сили. — Усети, че гласът му трепери. — Искам да ви приветствам с добре дошли на планетата Земя. — Вътрешно сърцето му се сви — беше дяволски сантиментално, но изглеждаше като най-подходящо за случая.
— Пла-нета Земя — внимателно повтори тя и премигна. — Форми на жи-вот с нисш ра-зум, про-сте-те опре-де-ле-ние-то — Махна с ръка към телевизионния екран, където някакъв бейзболен мениджър бе заврял лицето си в това на съдията и го обиждаше цветисто. — Въп-рос: Защо тези съще-ства са тол-кова мал-ки?
Том разбра какво имаше предвид.
— Това са само картинки. По телевизията. Те идват по въздух. И отдалече.
— От дру-ги све-тове?
— Не. От този. Но от други места.
Очите й сякаш го пронизваха.
— Картин-ките не са ли ис-тински?
— Някои са — каза Роудс, — като тази игра на бейзбол. Други са просто… актьорска игра. Знаеш ли какво означава това?
Тя се замисли.
— Пре-струване. Не-искрена игра.
— Правилно. — Като всички останали, и Роудс бе прозрял колко странно сигурно изглеждаше всичко на Дофин. Телевизията, която хората приемаха като даденост, изискваше обяснение, но покрай него щеше да се наложи да разясни какво е електричество, сателитни трансмисии, телевизионно студио, обзорно информационно предаване, спорт, актьори. Темата можеше да отнеме дни и да не изчерпи всички въпроси.
— Вие нямате ли телевизия? — попита Рей. — Или нещо подобно?
— Не. — Дофин го гледа в продължение на няколко секунди, после се обърна към Том и очерта кръгове пред очите си. — Какви са тези неща? Ин-стру-менти?
— Очила. — Том ги свали и почука по стъклата. — Помагат на човек да вижда.
— Да вижда. Очила. Да. — Тя кимна, явно свързала отделните представи в едно. — Някои тук не виждат ли? — И махна към Роудс и Джеси.