— Ние нямаме нужда от очила. — Роудс отново осъзна, че представата за очила също беше доста измамна и можеше да повлече след себе си разяснения за увеличителните свойства на лещите, тяхната обработка, оптометрията и визуалното усещане — което означаваше още един целодневен разговор. — Някои хора могат да виждат и без тях.
Тя се намръщи и лицето й доби изражението на обидена стара дама. Разбираше само от абсолютни категории, а тук май нямаше такива. Нещо хем беше, хем не беше.
— Това е свят на из-мамни игри — заключи Дофин и вниманието й отново се насочи към телевизора. — Бейз-болна игра — каза тя, търсейки определението в мозъка си. — Иг-рае се с бухалка и топка от два от-бора на поле с че-тири бази, наре-дени под фор-мата на ромб.
— Хей! — възкликна Рей. — Сигурно имат бейзбол в космоса.
— Просто повтаря дефиницията от речника — каза му Роудс. — Паметта й прилича на сюнгер.
Дофин наблюдаваше играта и не можеше да разбере целта й. Струваше й се като състезание, използващо ъгли и скорости на основание физиката на планетата. Повдигна нагоре дясната си ръка, по подобие на питчера, и усети странното подръпване и тежестта на чуждоземното анатомическо устройство и реши, че това, което изглеждаше само едно просто движение, всъщност беше много по-сложно, отколкото й се струваше на пръв поглед. Но очевидните математически принципи на играта я заинтригуваха. Реши, че си струва да й отдели известно внимание по-късно.
Започна да обикаля стаята, като докосваше от време на време стените или предметите, сякаш да се увери, че са истински, а не елементи от някаква „измамна игра“.
Нервите на Джеси все още бяха опънати като струни, които можеха да се скъсат всеки момент. Наблюдаваше как едно същество с тялото, косата и лицето на Стиви се разхожда из кабинета като на неделно посещение в музей и чувстваше как мозъкът й трескаво гори.
— Как да разбера, че дъщеря ми е в безопасност? Кажи ми!
Дофин докосна една семейна снимка в рамка, която стоеше на етажерката.
— За-щото аз пред-пазвам.
— Предпазваш я? Но как?
— Аз пред-пазвам — повтори Дофин. — Това е всичко за каз-ване.
Вниманието й не се задържа задълго върху телевизора. Тя напусна кабинета и отиде в кухнята.
Роудс я последва, но Джеси беше на предела на силите си. Тя се отпусна в един стол, изтощена от умственото напрежение. Опитваше се да сдържи сълзите си, които отново напираха в очите й. Том стоеше до нея и разтриваше раменете й. Същевременно полагаше усилие да събере мислите си. Рей обаче побърза да последва полковника и Дофин.
Съществото стоеше и наблюдаваше как очичките от циферблата на котката-часовник тиктакаха наляво-надясно. Роудс видя, че то се усмихна, а после издаде някакъв звук, напомнящ висок и ясен звън на часовник. Вероятно смях.
— Мисля, че имаме да говорим за доста неща — каза той. Гласът му все още трепереше. — Предполагам, че едва ли искаш да научиш много за нас, искам да кажа — за нашата цивилизация. Но, разбира се, ние бихме искали да научим всичко за твоята. След няколко часа ще предприемем пътуване. Ще те отведем…
Дофин се обърна. Усмивката беше изчезнала. Лицето й отново беше сериозно.
— Же-лая вашата по-мощ. Же-лая да на-пусна тази пла-не-та възмож-но по-ско-ро. Ще се нуж-дая от… — Тя внимателно обмисли избора си на думи. — … пре-воз-но сред-ство, кое-то може да на-пус-не тази пла-нета. Да бъде уре-де-но, може ли?
— Превозно средство? Искаш да кажеш… космически кораб?
— Ау! — въздъхна Рей, застанал на вратата.
— Кос-ми-чески ко-раб? — Терминът беше непознат и не присъстваше в нейната памет. — Пре-воз-но сред-ство, кое-то може да на-пус-не…
— Да, знам какво искаш да кажеш. Междузвезден летателен апарат като този, на който пристигна. — Нещо го накара да я попита: — Как излезе от него преди катастрофата?
— Аз… — Отново последва пауза за обмисляне на думата. — Аз се из-хвърлих.
— В черната сфера?
— Моята кап-сула — обясни тя с нотка на примиренческо нетърпение. — Мога ли да очак-вам да на-пусна? Кога?
О, страхотно! — мислеше си Роудс. Виждаше накъде отива разговорът.
— Съжалявам, но не е възможно да напуснеш… искам да кажа, да си тръгнеш.
Тя не отговори. Само гледаше с празен поглед през него.
— Нямаме междузвездни летателни апарати. Нито тук, нито другаде на планетата. Най-близкото по същността си устройство, което имаме, се нарича космическа совалка, но тя само обикаля в орбитата на планетата, преди да се наложи да се върне.