— Же-лая да на-пусна — повтори тя.
— Няма начин. Не притежаваме технологията за такъв вид превозно средство.
Тя премига объркано.
— Няма… начин?
— Никакъв. Съжалявам.
Изражението й моментално се промени — лицето се изкриви от болка и отчаяние.
— Не мога да остана! Не мога да остана! — с категоричен тон заяви тя. — Не мога да остана! — После започна да обикаля неспокойно стаята с разширени от ужас очи, като поспираше колебливо. — Не мога! Не мога! Не мога!
— Ще се погрижим за теб. Ще те накараме да се чувстваш удобно. Моля те, няма причина да…
— Не мога! Не мога! Не мога! — повтори тя, като клатеше глава напред-назад. Ръцете й висяха отстрани до тялото и потръпваха.
— Моля те, чуй ме… ще намерим място, където да живееш. Ще… — Роудс докосна рамото й и видя как главата й се извърна рязко към него, а очите й светнаха като лазери. Успя само да си помисли: „О, по дяволите…“
После нещо го блъсна и той се плъзна на пети назад по линолеума. Някакъв заряд премина като пулс през ръката му, после обгори нервите му и накара мускулите му да танцуват. Мозъкът му бучеше, клетките му се нагряваха и накрая стана свидетел на избухването на нова звезда зад очните си ябълки. Строполи се назад върху кухненската маса, при което пръсна навсякъде плодовете от фруктиерата. Масата се счупи под тежестта му. Клепачите му трепкаха. Следващият съзнателно възприет от него образ беше на Том Хамънд, наведен над него.
— Тя направо го срази! — развълнувано говореше Рей. — Само я докосна и прелетя през стаята! Мъртъв ли е?
— Не, идва в съзнание. — Том вдигна поглед към Джеси, която стоеше и наблюдаваше съществото. Дофин беше застанала насред стаята с полуотворена уста и изцъклени очи, сякаш животът й беше секнал.
— Блъсна го направо по задник — бърбореше Рей. — Помете го като фурия.
Струйка урина тръгна по краката на Стиви и направи локва на линолеума.
— Какво си ти? — изкрещя Джеси на съществото, но то остана неподвижно и безчувствено.
— Гъни, искам да отидеш до мястото на катастрофата — каза Роудс, като се опитваше да седне. Лицето му беше изгубило цвета си, а от долната му устна се стичаше слюнка. Том видя, че очите му бяха кръвясали. — И аз самият имам две дъщери. Интервю от мястото на събитието, както, предполагам, ще го наречете. Избра я? Как? — Мозъкът му прехвърляше пистите с бясна скорост. — Искам да ви приветствам с добре дошли на планетата Земя. Ние нямаме нужда от очи… ъх? — Той се отърси като мокро куче, но мускулите му продължаваха да се свиват и гърчат като червеи. Едва успя да овладее силния пристъп на гадене. — Какво е това? Какво стана? — Имаше главоболие, от което черепът му всеки момент щеше да се пръсне, а краката му трепереха и не му се подчиняваха.
Джеси видя, че Дофин се връщаше оттам, където се бе пренесла през последните минути. Лицето й се оживи и придоби изражение на искрена загриженост.
— Аз нара-них. Аз нара-них. — Думите бяха казани с такова терзание, че ако беше човешко същество, сигурно би ги придружила с кършене на ръце. — Все още прия-тели? Да?
— Да — каза Роудс с изкривена усмивка на изпотеното си и леко подуто лице. — Все още сме приятели.
Успя да коленичи и това бе всичко, за което му стигнаха силите. Том му помогна да се изправи.
— Не мога да остана — каза Дофин. — Тряб-ва да напус-на тази пла-нета. Трябва пре-воз-но сред-ство. Не же-лая да по-след-ва бол-ка.
— Да последва болка? — Джеси се беше овладяла вече. За добро или за зло, трябваше да се довери на това същество. Да последва откъде? От теб?
— Не. От… — Тя поклати глава, неспособна да открие точните думи. — Ако аз не мога да напус-на, ще има голя-ма болка.
— Как? Кой ще пострада?
— Том. Рей. Роудс. Джеси. Стиви. Всички тук. — Разпери ръце и направи жест, с който искаше да обхване целия град. — И Дофин също.
Отиде до кухненския прозорец, посегна за шнура на щорите, както бе видяла да прави Джеси, и го дръпна полека. После нави щорите догоре. Примижа срещу светлината и се загледа в небето, което започваше да се обагря в червено.
— Скоро бол-ката ще дойде. Ако аз не мога да на-пусна, вие тряб-ва. И-дете нада-леч. Мно-го далеч. Сега.
Освободи шнура и щорите се върнаха на мястото си с шум, наподобяващ тракането на сухи кости.