— Е — каза и махна ръката си от шията на Стиви, — ще направя една кана кафе. — Изненада се, че може да говори толкова спокойно, когато стомахът й се бе свил на топка. — Какво ще кажете?
— Направете го силно, ако обичате — помоли Роудс. — Колкото по-силно, по-добре.
— Готово.
Джеси започна да шета из кухнята. Вцепененото извънземно продължаваше да сочи към прозореца, часовникът с котешко лице отброяваше секундите, а лешоядите мълчаливо се събираха над Пъкъл.
18. Ново момиченце в града
Небето започна да притъмнява. Електронният часовник на Първа тексаска банка отчиташе трийсет и един градуса в осем и двайсет и две.
В гаража-работилница Коди бе привършил работата си за деня и събираше инструменти, с които да поправи мотоциклета си. Господин Мендоза затваряше бензиностанцията около девет, а след това на Коди щеше да се наложи да направи обичайния си избор — да спи у дома и да се срещне със своя старец по някое време през нощта; да иде в Крепостта, която беше пълна с хулигани и вонеше на марихуана, сякаш беше общежитие в ада; или да спи на Шезлонга — не особено удобно гнезденце, но със сигурност най-спокойното от изброените възможности.
Наведе се напред да извади няколко чисти парцала от една мукавена кутия, при което малкото шишенце падна от джоба на ризата му и издрънча весело на циментовия под. Не се счупи и Коди го вдигна бързо, въпреки че господин Мендоза беше в офиса си, където четеше вестник и чакаше да се появи автобусът на пътната компания „Трейлуейс“.
Коди вдигна стъкълцето и погледна кристалите. Веднъж беше опитал кокаин по покана на Боби Клей Клемънс и това се оказа достатъчно. Този боклук не му харесваше, защото беше разбрал как хората могат да се пристрастят към него и да се чувстват така, сякаш не могат да живеят без него. Беше видял как няколко ренегати загазват здравата заради него. Например Мич — по-старият брат на Танка — преди четири години беше шофирал мустанга си по железопътните релси и се бе блъснал в насрещния влак със сто километра в час, убивайки не само себе си, а още две момичета и сина на кмета Брет. Коди не обичаше и да пие. Най-многото, което си позволяваше, беше да изпуши една-две цигари марихуана, но не и когато нечий живот зависеше от неговите решения. Беше абсолютна глупост да оставиш мисълта си във властта на наркотиците.
Но познаваше хора, които биха дали дясната си ръка само за да всмукнат малко от изпаренията на тези кристали. Би било лесно да иде горе в Крепостта, да ги приготви на пламък и да смърка, докато мозъкът му посинее. Но знаеше, че това няма да му помогне да разбере света по-добре, а само да го накара да мисли, че Мак Кейд е единственият изход от Пъкъл и че трябва да скача на крака всеки път, щом чуе гласа на господаря.
Остави ампулата върху работната маса и докато я гледаше в главата му прозвучаха думите на господин Мендоза за отговорността, която човек поема за своите действия. Може би това беше изтъркана глупост, а може и да имаше истина в нея.
Но той вече беше наясно с решението си.
Вдигна шлосерския чук в дясната си ръка и го стовари върху стъкълцето. То се раздроби на парченца, а жълтите кристали се смачкаха. После замахна с ръка и ги помете в кофата за отпадъци и те се изгубиха сред омаслените парцали и празните кутии от машинно масло.
Душата му не можеше да бъде купена за шестстотин долара на месец.
Коди остави чука настрана и продължи да събира гаечните ключове и втулките, които му трябваха за неговата хонда.
Чу се клаксон, басов и плътен. Автобусът на компанията „Трейлуейс“ пристигаше от Одеса. Коди не вдигна глава и продължи да си върши работата, а господин Мендоза излезе да говори с шофьора, който беше от съседен на неговия град в Централно Мексико.
Пътниците, повечето възрастни хора, се изнизваха един по един от автобуса, за да използват тоалетната или автоматите за бонбони и безалкохолни напитки. Сред тях имаше и едно младо момиче със смачкан кафяв куфар, за което това беше крайната цел на пътуването. То хвърли поглед към шофьора и видя, че говори с някакъв едър среброкос мъж. После погледът му попадна на русото момче, което работеше в гаража. Тръгна към него, тътрейки куфара след себе си.
Коди вече беше събрал нужните инструменти и беше приготвил новите свещи. Наведе се и тъкмо се канеше да се захване с тях, когато чу зад себе си момичешки глас:
— Извинете…