— За тоалетната се отива през вратата на офиса. — Той посочи с движение на главата, свикнал да бъде обезпокояван от пътниците в автобуса.
— Gracias, но ми е нужно известно упътване.
Той се обърна и я погледна. Моментално се изправи и избърса омаслените си ръце във вече мръсната си риза.
Момичето беше на шестнайсет или може би на седемнайсет години, с гарвановочерна коса, отрязана до раменете. Светлокафявите й очи и овалното й лице с високи скули го накараха да потръпне. Имаше стройна фигура, висока около метър и шейсет и пет. Съгласно жаргона на Коди беше готино маце, въпреки че беше мексиканка. Кожата й имаше цвета на кафе със сметана и като изключим бледия гланц за устни, не носеше грим. Очите й определено нямаха нужда от изкуствено подчертаване, мислеше си Коди. Бяха одухотворени и спокойни, макар и да бяха леко зачервени от дългото пътуване с автобуса. Носеше червена карирана блуза, панталони от плат каки и черни маратонки. Малко сърчице на сребърна верижка лежеше в ямката на шията й.
— Упътване — повтори Коди. В устата му, изглежда, имаше твърде много слюнка. Страхуваше се да не му потекат лигите — тогава какво щеше да си помисли това готино маце за него? — Ъ-ъ-ъ… разбира се. — Представи си, че сигурно мирише на нещо средно между смазочно масло и обор. — Упътване за къде?
— Търся една къща. Знаете ли къде живее Рик Джурадо?
Сякаш плиснаха кофа с ледена вода в лицето му.
— Ъ-хъ… да. Защо?
— Той ми е брат — каза готиното маце.
Едва успя да продума:
— О-о…
Русото момче не каза нищо повече. Беше видяла лекото присвиване на очите му, когато спомена името на Рик. На какво ли се дължеше? Проблесна лъч светлина, отразен от обицата му с формата на череп. Беше грубоват, но посвоему красив, реши тя. Все пак изглеждаше опасен и нещо дълбоко в очите му те караше да бъдеш нащрек, нещо, което можеше да изскочи моментално срещу теб, ако не внимаваш. Имаше чувството, че я разглобява напълно и после я сглобява отново, част по част.
— Е — подкани го тя, — как да стигна дотам?
— Оттук. — Коди посочи на юг. — През моста, който води в Бордъртаун. Живее на Втора улица.
— Gracias. — Тя знаеше адреса от писмата му. Тръгна нататък с куфара, съдържащ всичко, което притежаваше на този свят.
Коди я остави да се отдалечи на няколко крачки, загледан и стегнатото й задниче. Готино маце, мислеше си той. Нищо, че е сестра на Джурадо. По дяволите, каква изненада! Даже не беше подозирал, че Джурадо има някакви братя и сестри. Сигурно се е метнала на майка им, прецени той, защото не приличаше ни най-малко на оная потна гърбина — баща му. Познаваше и други хубави момичета, но досега не беше виждал такова красиво мексиканско маце. Това, че беше Джурадо й придаваше допълнителна пикантност.
— Хей! — извика той след нея и тя спря. — Малко е далеч оттук.
— Няма значение.
— Може и да няма, но е малко страшничко нататък. — Коди излезе от гаража, все още бършейки ръцете си. — Искам да кажа, че човек никога не знае какво може да му се случи.
— Мога да се грижа за себе си. — И тя отново тръгна.
Добре, помисли си той. Чакай тогава да те изнасилят някои от ония шантави копелдаци. Вдигна очи. Видя, че по небето започваха да изгряват звезди. Някаква тъмночервена черта прорязваше хоризонта на запад, а пълната луна беше започнала своя възход нагоре. От Баптистката църква в Пъкъл се чуваха колебливи акорди на пиано — акомпанимент на няколко гласа, упражняващи се да постигнат хармонията на църковен хор. Светлините на Пъкъл вече бяха запалени, червеният неонов надпис на „Дамгосващо желязо“, белите светлини около покрива на банката, ярките многоцветни крушки над гробището за коли на Кейд. През прозорците на къщите се виждаха квадрати в жълто или бледосините отблясъци на телевизорите. Градът беше изключил захранването на жилищния блок — Крепостта на ренегатите, — но те бяха използвали пари от резерва си, за да си купят от железарията портативни неонови лампи, с които осветяваха коридорите. Коди забеляза синя пулсираща светлина и спирала от искри в гробището за коли и разбра, че нощната дейност там беше започнала и някой режеше метал с горелка.
Гледаше как сестрата на Джурадо се отдалечаваше и вече почти излизаше извън осветената площ на бензиностанцията. Май куфарът всеки момент щеше да наклони везните срещу непреклонността й. Усмихна се леко на идеята, която го осени. Джурадо щеше така да се разпищи, че мръсотията щеше да се разхвърчи от главата му, стига Коди да стореше онова, което замисляше. Защо пък не? Защо трябваше да губи? Освен това щеше да бъде забавно…