Рубен се разбърза на четири крака към вратата. Щом се озова навън, се изправи и хукна към Бордъртаун.
Устата на Коди се напълни с кръв. Зрението му се замъгли. Чуваше приближаването на тежките ботуши и си мислеше: „Ставай, инак с теб е свършено!“ Опита се да стане, но разбра, че беше твърде късно. Един от ботушите на Пако го удари под дясната мишница. Болката сякаш се разнесе по ребрата му из цялото тяло. Чуваше виковете на Хуан: „Стъпчи го!“ Изви се и следващия ритник попадна върху рамото му. Зрението му се проясняваше, но краката не щяха да го слушат. Вдигна очи и видя Пако, надвесен над него, готов да нанесе следващия си ритник. Представи си как оня го уцелва в брадичката, главата му се отмята назад и вратът му се прекършва като на пиле. Трябваше да се отмести, и то БЪРЗО.
Но преди да успее да го стори, някаква фигура скочи върху Пако Легранде и той загуби опора. Така и не последва друг ритник. Коди видя кървящото лице на Рентгена. На всичко отгоре малчуганът ръмжеше.
Пако изкрещя разгневен и посегна да го откъсне от себе си, но слабичкото момче го хвана за шината на носа и го дръпна с всичка сила.
— Обичам я. — Гласът на Миранда беше тих. Тя седеше на дивана, скръстила ръце. — Но не можех да остана повече при нея. Не можех да издържам…
Рик чакаше, без да я притеснява.
— Ставаше все по-лошо с мъжете — продължи Миранда. — Започна да ги води в апартамента. Тези апартаменти… стените им са толкова тънки. — Тя започна да чопли един от счупените си нокти, неспособна да погледне брат си. — Срещна този мъж. Той поиска да го последва в Калифорния. Каза, че… — по лицето й пробягна измъчена усмивка — я карал да се чувства хубава. И знаеш ли какво още ми каза? — Наложи си да срещне мрачния му поглед. Рик чакаше да чуе. — Каза ми… че двете бихме могли да направим доста пари в Калифорния. Каза ми, че съм достатъчно голяма да започна да печеля истински пари.
Рик седеше неподвижен. Лицето му с искрящите черни очи беше като изваяно с длето, но душата му се гърчеше от мъка. Майка му го беше оставила при Палома на пет годинки и беше взела тригодишната Миранда със себе си. Баща им ги беше изоставил веднага след раждането на Миранда. Къде беше Естебан Джурадо — Рик нито знаеше, нито се интересуваше да научи. През изтеклите години майка му им беше писала дълги писма за „кариерата си като модел“. В тях винаги се говореше за някакъв голям шанс, който така и не се реализира, а писмата постепенно започна да пише Миранда и Рик се бе специализирал в четене между редовете.
— Знам какво си мислиш, но грешиш. Тя ми даваше правото да избирам. Можех или да я напусна, или да отида в Калифорния с нея. Но не вярвам, че действително ме искаше със себе си. Мисля, че й се искаше да си събера нещата, да ида на автогарата и да си купя билет за Пъкъл, както всъщност и направих. Вярвам, че беше така. — Изразът на лицето й беше непоколебим, но сълзите вече блестяха в очите й. — Моля те, Рик… моля те, не ме убеждавай, че не е вярно.
— Рикардо? — Гласът на Палома се разнесе в коридора. Преди да успее да стане и да й помогне, тя влезе в стаята, облечена в памучна нощница, с разчорлена от спането коса. — Чух, че говориш на някого.
— Бабо — каза Миранда и Палома рязко спря и изви глава към неясната фигура, която се надигна от дивана.
— Кой…
— Това съм аз, бабо. — Момичето се приближи до нея и нежно хвана едната от тънките й, набръчкани от възрастта ръце. — Аз съм…
— Миранда — прошепна старицата. — О, Миранда… моя малка Миранда! — Тя погали ръката на момичето и опипа с треперещи пръсти лицето й. — Колко си пораснала! Колко си красива!
Последния път, когато видя детето, то беше само на три години и майка му го отнесе на север с автобус на компанията „Трейлуейс“. Миранда започна да плаче — този път от радост — и да прегръща баба си. Палома не би казала нито на Миранда, нито на Рик, че дълго бе стояла в коридора и беше чула всичко.
— Guerra! Guerra! — крещеше някой на улицата. Кучетата започнаха да лаят като полудели.
— Какво е това? — попита остро Палома. Виковете продължаваха: „Guerra! Guerra!“ Всички знаеха какво означаване това — война между бандите.
Рик усети буца в гърлото си. Остави баба си и сестра си и изтича на верандата. Рубен Хермоса стоеше насред Втора улица с опръскана в кръв фланелка и мокри джинси, кални след прекосяването на вонящия канал на Змийска река. Той продължаваше да крещи с пълен глас и Рик видя Зарра да излиза от къщата си, а после и Джой Гаракоун от своята, последван от Рамон Торес от съседната врата. И други кротали откликваха на вика, а кучетата лаеха бясно и се втурваха напред-назад из дворовете, вдигайки вихрушки от прах.