Рик изтича надолу по стълбите.
— Млъкни! — изкрещя той и Рубен се подчини. — Какви ги дрънкаш, човече?
— Ренегатите! — отвърна Рубен. От носа му капеше кръв. — В Игралната зала, човече! — Той се хвана за ризата на Рик. — Засада… Локет удари Пако с чук… На Хуан му одраха очите. Човече. О, боже… разбиха ми носа.
— Опомни се! Говори по-смислено! — Рик го хвана за ръката, защото момчето изглеждаше така, сякаш щеше да се строполи всеки момент. — Какво става? Какво правехте оттатък моста?
Пекуин дотърча, като весело викаше „Guerra“, имитирайки гласа, призовал го да излезе на улицата.
— Млъкни! — смъмра го Рик.
Очите на момчето засвяткаха от негодувание, но му се подчини.
— Ами… мотаехме се… Не сме се опитвали да бием някого — обясняваше Рубен. — Отидохме просто ей така, това е всичко. Те ни се нахвърлиха. — Той огледа другите кротали. — Убиват Пако и Хуан! Сега, докато говорим! — Усети, че въображението му се развихри като галопиращ див кон. — Може би шест или седем ренегати, а може би и повече… всичко стана така бързо.
— Война! — изкрещя Пекуин. — Ще вземем да стъпчем някой и друг ренегат!
— Казах да си затваряш устата. — Рик го хвана за яката, но дребничкото момче се изскубна и хукна към Трета улица крещейки бойния вик, за да вдигне на крак и кроталите, които живееха там. — Някой да го спре! — заповяда Рик, но Пекуин, опиянен от предвкусването на предстоящото насилие, беше по-бърз от вятъра.
— Трябва да измъкнем Пако и Хуан оттам, Рик — обади се Зарра с навит на ръката и готов за бой камшик. — Трябва да спасим братята си, човече.
— Почакай за минута. Остави ме да помисля. — Но не можеше да мисли. Кръвта му бушуваше, а пискливият глас на Пекуин проникваше през стените на всяка къща в Бордъртаун. Нямаше време да се осмислят нещата, защото вече идваха Джей Джей Мелендез, Фреди Консепсион, Диего Монтана, Тина Мулапес, както и едно червенокосо момиче, което всички познаваха като Животното.
— Тези смотаняци ще ни изпият кръвта! — Беше се появил и Съни Крауфийлд. Лицето му беше потно и жълтеникаво на светлината от верандата. — Ще отидеш ли там или не, Джурадо? — предизвикателно го попита той. Рик видя, че оня стиска парче оловна тръба и очите му святкаха, жадни за бой. Трябваше да вземе решение, а то беше повече от ясно.
— Отиваме.
Докато другите дюдюкаха и крещяха, Рик погледна Палома и Миранда, които стояха на верандата. Видя, че баба му казва НЕ, но не можа да го чуе заради врявата наоколо. Може би така беше по-добре. Миранда не бе съвсем наясно какво ставаше, но виждаше вериги и бейзболни бухалки в ръцете на прииждащите момчета и се досещаше, че сигурно беше битка между банди. Рик се пипна по джоба да провери дали Божият гняв беше на мястото си. Някои от другите вече тичаха към колите и мотоциклетите си или пък направо към другия бряг, сякаш се втурваха за някакво празненство. Рик осъзна, че тълпата беше неуправляема и че преди да настъпи новият ден, щеше да бъде пролята много кръв. Бойният зов на Пекуин за война отекваше из целия Бордъртаун.
Госпожа Алхамбра се появи от другата страна на улицата и започна да вика на Зарра да се прибере, но той нетърпеливо подкани Рик:
— Хайде да действаме!
Рик кимна, запъти се към стълбите на верандата, но после се отказа. Нямаше време да говори с баба си и сестра си. Лицето му се превърна в каменна маска. Гибел! — помисли си той и им обърна гръб. Тръгна към колата си като олицетворение на самото отмъщение.
21. Огненото кълбо
Писъкът на Пако все още отекваше във въздуха. Той самият се гърчеше на пода и стискаше кървящия си отново нос.
Падна ми — тъкмо си мислеше Рей, когато Хуан Диегас му прасна отстрани един юмрук в главата и го отхвърли назад с такава сила, че Рей се плъзна по пода като торба с пране.
Коди се опитваше да стане. Успя да коленичи, а Хуан го хвана за яката и го издърпа нагоре. После му заби един юмрук в устата и му разцепи долната устна. Краката на Коди омекнаха. Хуан го удари отново. Пръстенът му с монограм разцепи бузата на Коди под дясното око.