Полилеите се люшкаха напред-назад.
Сирената на патрулната кола започна да свири шумно, без да е била докосвана от Ванс. Велики боже! — мислеше си той, докато се измъкваше навън. Усещаше треперенето на земята през подметките на ботушите си. Освен това се чуваше глух тътен, който приличаше на търкането на два воденични камъка.
Танка се биеше на живот и смърт. Животното замахна с бухалка към Гнуси. Тя избегна удара, като отскочи назад и започна да сипе проклятия. Рик видя, че всички около него се биеха и ръката му инстинктивно посегна към Божия гняв. Чу свистене на гуми и като погледна през рамо, видя още две коли, пълни с ренегати. Още преди колите да спрат, пътниците в тях скочиха и се вляха в бойните редици. Някаква бутилка случайно го удари по рамото и той се препъна в две тела и падна. Тъкмо се канеше да се изправи на крака, когато усети, че бетонът трепери. Помисли си: „Какво, по дяволите?…“ Ушите започнаха да го болят, сякаш тъпанчетата му щяха да се спукат, костите му пулсираха в ритъма на някакъв басов звук, идващ от незнайни дълбини. Погледна нагоре и дъхът му секна.
В небето имаше някакво огнено кълбо, което се спускаше над Пъкъл.
Рик се изправи на крака. Огненото кълбо ставаше все по-голямо. Някой — ренегат естествено — го хвана за ризата и се приготви да му нанесе удар, но Рик отхвърли момчето с гневно презрение. Улицата потрепера и Рик извика:
— Спрете! Спрете! — Но боят около него кипеше с пълна сила и никой не го чуваше.
Отново вдигна очи нагоре. Някакъв кротал с окървавено лице се блъсна, олюлявайки се, в него. Оранжевото сияние на огненото кълбо близна улицата.
Зад него Ванс също беше видял кълбото. Той примигваше на ярката светлина, а сърцето му се бе качило в гърлото му и бе заседнало там, сякаш беше глътнал лимон. Това е краят на света — мислеше си той, неспособен да бяга или да извика. Изглежда, огненото кълбо щеше да падне точно отгоре му.
— Чуйте! — крещеше Рик. Той се хвърли в най-ожесточеното място на боя, опитвайки се да раздели биещите се.
Изведнъж се озова лице в лице с Коди Локет.
Костите на Коди пулсираха, тъпанчетата му напъваха до пръсване, но той си мислеше, че всичко това е от раните му. И той беше забелязал някакво оранжево сияние, но преди да успее да вдигне нагоре глава, беше налетял на Рик Джурадо. Първата му мисъл беше, че Джурадо ще носи нож и той трябва да предотврати удара му, като го нападне пръв. Вдигна гаечния ключ, за да го джасне по черепа.
Рик го хвана за китката.
— Не! — крещеше той с див поглед. — Не, чуй…
Коди заби коляно в стомаха на Рик и му изкара въздуха после освободи китката си, за да стовари оръжието си в тила му.
Дофин пищеше.
Огненото кълбо с диаметър около шейсет метра се стовари с гръм и трясък в гробището за коли на Мак Кейд, вдигайки облаци прах и части от коли във въздуха. От ударната вълна земята се надигна, по улиците на Пъкъл и Бордъртаун плъзнаха цепнатини, изхвърчаха прозорци, а Коди Локет отхвръкна назад, преди да успее да стовари ключа върху Рик. Металната ограда около автогробището на Кейд се сплеска, а някои парчета от нея литнаха нагоре като смъртоносни хвърчила. Западните прозорци на Първа тексаска банка се пръснаха, последвани след по-малко от секунда и от източните, през които на свой ред премина ударната вълна. Електронният надпис изгърмя, докато отчиташе двайсет и девет градуса в девет часа и четирийсет и девет минути.
Къщата на Хамънд потрепера, а подът подскочи. Сглобките изскърцаха от напрежението. Джеси и Том се озоваха на земята, а Роудс бе отхвърлен и залепен за стената, когато южните прозорци се пръснаха навътре и ударната вълна го връхлетя като огромна гореща тенджера.
Палома и Миранда бяха вътре в къщата и се прегърнаха здраво, когато дойде вихрушката и дъските по пода затанцуваха, а от стените започна да се вдига прах като от брашнени чували. Край тях хвърчаха стъкла, полицата на Палома с керамичните птички се счупи, а когато ударната вълна премина с тътен, и двете се озоваха на пода.
Някои от избелелите на слънцето покриви в Бордъртаун се откъснаха от къщите и се понесоха във въздуха. Кръстът на върха на Католическата църква беше грозно изкривен.
Изхвърлена от леглото си, Рут Туайли крещеше: „Но-о-о-о-ой!“, а синът й си пазеше лицето от летящите в кабинета стъкла. В параклиса ковчезите се люшкаха като люлки.