На верандата си Сардж Денисън извика: „Пощата пристига“ и изведнъж се опомни и видя, че седи сред облаци прах, тъпанчетата му звънтят и в мозъка му кънти наковалнята на Дявола. Скутър трепереше, сгушен в скута му, и Сардж нервно поглаждаше невидимата му козина на черни и бели петна.
По продължение на Коубър Роуд, както и на улица „Селесте“, пронизително пищяха алармени инсталации. Кучетата виеха, а три от светофарите на Пъкъл висяха на жиците си; четвъртият, на кръстовището на „Селесте“ с „Оукли“, се беше откъснал и разбил в паважа.
Кепенците на къщата на Кърт Локет се бяха отворили с трясък, а той лежеше в тъмнината в мокрото си от пот легло и с разширени от ужас очи слушаше как хленчат стените.
Преминаха още няколко невидими ударни вълни с все по-отслабваща сила. Всички нощни твари се изпокриха в дупките си.
22. Небесната решетка
Ванс се изправи. Около него се вихреха облаци прах и през тях видя как гърмяха крушките на неоновите светлини по улица „Селесте“. Повечето от електрическите лампи над гробището за коли на Кейд бяха изгърмели, а от някои все още хвърчаха искри. Каубойската му шапка беше изчезнала и той усети нещо мокро върху черепа си. Пипна си косата и видя, че пръстите му се оцветиха в алено. Сигурно от някое парче стъкло, помисли си, твърде зашеметен, за да усети каквато и да е болка. Порязването беше съвсем повърхностно, толкова, колкото да протече малко кръв. Чу как някакво момче виеше, а друго ридаеше, но останалите воюващи бяха като онемели.
Пламъците се извиха високо над автоработилницата на Кейд. Беше избухнал резервоарът с боя. Черни кълба дим се вихреха над пламнала купчина гуми, където бяха паднали и избухнали туби с бензин. Къде е пожарната? — питаше се той. Нямаше достатъчно време за доброволците дори да измъкнат маркучите. Сред огнените езици и червеното зарево Ват забеляза нещо, което беше окупирало територията на Мак Кейд.
Отстъпи ужасен назад и се подпря на патрулната кола. Лицето му беше бяло като чаршаф. Сирената на колата продължаваше да вие, но той изобщо не я чуваше. Тънка червена струйка пропълзя надолу по челото му.
Рик Джурадо стоеше с разкъсана на дрипи риза. По потните му гърди и лице беше полепнал прах. В косата му блещукаха дребни парченца стъкло. На няколко крачки от себе си видя Зарра да се движи, залитайки, все още притиснал с ръце ушите си. Кроталите и ренегатите около него водеха своите битки — но не един срещу друг, а срещу собствените си разбунтувани сетива.
Тогава и Рик го видя сред пламъците в гробището за коли. Ахна и прошепна: „Боже мой!“
Коди седеше на колене на около три-четири метра разстояние и се опитваше да не загуби съзнание. Бомбардират ни. Проклетите кротали са взривили динамит… — мислеше си той.
Сирената на патрулната кола най-сетне стигна до съзнанието на Ванс. Стори му се, че това надминава всякакви граници и че ще полудее, затова изкрещя: „Млъкни!“ и удари с юмрук по капака. Сирената продължи пресекливо още няколко секунди и спря.
Само след минута зави друга сирена — този път на пожарната, която приближаваше по Рипъблика Роуд. Тя мина по моста на Змийска река със запалени светлини. Май са необходими много повече маркучи, мислеше си Ванс, но в противопожарната охрана имаха само една кола. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не се сещаше какво. Възприемаше всичко като в транс. В следващия миг просто седна върху изкривения капак на колата в позата на Мислителя и се загледа в пламъците, които горяха около онова нещо в двора на Мак Кейд.
— Не знам какво беше, но падна оттатък реката. — Том стоеше до счупения прозорец и гледаше на юг. — Нещо там гори. Почакайте за миг. — Той свали очилата си и избърса стъклата им в ризата си. Едната леща имаше пукнатина по диагонала. Сложи отново очилата си и тогава го видя. — Какво пък е ТОВА?
Джеси надникна иззад рамото му. Косата й беше посивяла от прах. Тя също го видя и усети как косата й настръхва.
— Роудс, погледнете това!
Той се втренчи за миг и устата му увисна. Мозъкът му пулсираше така, че дори и зъбите го боляха.
— Божичко! — успя да продума. — Каквото и да е то, наистина е ГОЛЯМО.
Джеси погледна към Дофин — все още свита на кълбо и трепереща в ъгъла. Тя въртеше уплашено очи като хванат в капан заек.
— Какво се спусна върху нас? — попита Джеси. Дофин не отговори. — Знаеш ли какво е?
Дофин кимна бавно.