— Стин-гър. — Гласът й прозвуча по-скоро като писък.
— Стин-гър? Какво означава това?
Лицето й отразяваше вътрешния й смут. Опитваше се да формулира термините и да ги извади от паметта си, съхранила информацията от речници и справочници, но й беше трудно. Тези форми на живот, които се извисяваха пред нея, имаха толкова ограничени речници и технологии, че комуникацията с тях беше почти невъзможна. Архитектурата им беше направо безумна. Онова, което наричаха стени, с техните прави линии и ужасяващо гладки повърхности бяха достатъчни да докарат всяко цивилизовано същество до самоубийство.
Всичко това преминаваше в съзнанието на Дофин мелодично като музика на вятърни камбанки и неуловимо като дим. Някои неща не можеха да бъдат предадени чрез гърлените крясъци, които излизаха от устата на тази дъщерна форма на живот, и нещо точно толкова непреводимо беше и това, което ставаше в момента.
— Моля — каза тя, — отве-де-те ме. Моля. Много на-далеч.
— Защо се страхуваш толкова? — упорстваше Джеси. — Заради това ли? — И тя посочи към нещото в гробището за стари коли на Кейд.
— Да — отвърна Дофин. — Се страхувам, много. Живот поврежда Стин-гър.
Словоредът не беше правилен, но посланието беше повече от ясно. Каквото и да беше онова, което се беше приземило отвъд реката, то караше Дофин да се тресе от ужас.
— Трябва да го погледна по-отблизо — каза Роудс. — Боже мой… Мисля, че е друг пришълец от космоса. — Огледа небето. Гънистън сигурно бе видял това нещо да се приземява и сега бързаше да дойде с хеликоптера. — Радарите в Уеб трябва да са го засекли, освен ако не се е плъзнало в някоя пукнатина между техните обхвати — мислеше си гласно той. — Голямо натискане пада в базата сега. Две НЛО за един ден! Уошингтън ще ги скапе от работа.
— Рей — внезапно каза Том. — Къде е Рей?
Джеси го последва до стаята на Рей. Почукаха. Не последва отговор. И двамата знаеха, че едва ли слушалките му, колкото и силно да беше надута музиката, биха могли да заглушат трясъка от приземяването на онова нещо. Том отвори вратата, видя празното легло и отиде направо към прозореца. Под краката му хрущеше стъкло. Докосна вдигнатото резенце на прозореца. Беше настръхнал от гняв, но беше и уплашен, че Рей може да е бил изложен на опасност, когато…
По дяволите, помисли си, след като видя по-добре картината на огъня и дима. НАВСЯКЪДЕ си изложен на опасност.
— Да вървим да го намерим! — каза той.
Спирачките на една яркочервена открита кола изскърцаха на улица „Селесте“.
— Размърдай си задника, Ванс! — изкрещя мъжът, който скочи от нея. — Какво, за бога, става тук?
— Не знам — каза едва чуто Ванс. — Нещо се приземи.
— Това и сам мога да видя! Какво е то? — Лицето на доктор Ърли Макнийл беше почти толкова червено, колкото и колата му. Бялата му коса стигаше до раменете, но темето му беше плешиво и нашарено от старчески петна. Брадата му също беше бяла, а яркосините му очи пронизваха шерифа като хирургически лазери. Беше доста едър и с голямо шкембе и беше облечен в по-голяма от неговия номер зелена риза от операционен екип, както и в джинси с кръпки на коленете.
— И това не ми е съвсем ясно. — Ванс наблюдаваше извитата като дъга водна струя, насочена без никакъв резултат в центъра на пламъците. Ще помогне колкото и едно изпикаване — мислеше си.
Хората излизаха от къщите си. По-младите тичаха напряко през парка, а по-старите куцукаха възможно най-бързо. Повечето от ренегатите и кроталите се бяха възстановили, но боят вече беше приключил. Стояха и само гледаха. Потните им и насинени лица се къпеха в заревото на пожара.
Коди успя да се изправи на крака. Главата му все още не беше прояснена, а едното му око беше толкова подуто, че почти се бе затворило. Но със здравото виждаше предмета като всички останали.
Насред гробището за коли на Мак Кейд се издигаше черна пирамида. Коди предположи, че е висока около четирийсет метра, а може би и повече. Повърхността й отразяваше пожара, но въпреки това не изглеждаше да е от метал. По-скоро приличаше на грапава, люспеста като на змия кожа или като броня от малки сегменти, скрепени стегнато с прихлупване. Коди забеляза, че щом водата от пожарния кран се докоснеше до нея, веднага се превръщаше в пара.
Някой го докосна по рамото. Заболя го. Примижа и разпозна Танка до себе си. Каската го беше предпазила от повечето удари, но от ноздрите му се стичаха струйки кръв — резултат от някое сполучливо попадение.