— Седнете — предложи й той.
— Ще стоя права.
— Както искате. — По дяволите, защо не ще да излезе? Правеше го винаги и кутиите изскачаха без никакъв проблем. Изглежда, беше се закачила на нещо.
— О, за бога! — Селесте тръгна наперено към него, бутна го доста грубо настрана, мушна ръка в отвора и стисна кутията. Извъртя остро китката си наляво и издърпа кутията. — Ето, взимай това проклето нещо.
Изведнъж му се отщя. Ръката й беше слаба като кука, затова беше успяла.
— Не, вземете я вие.
Тя обикновено пиеше диетична кола, но беше толкова горещо и задушно, че не биваше да бъде придирчива. Отвори я и отпи няколко хладни глътки.
— Благодаря. Гърлото ми беше пресъхнало.
— Да, знам какво имате предвид. И чешмата не работи.
Той кимна към нея и точно тогава долови странен мирис — на канела или някаква друга уханна подправка. Само след миг осъзна, че сигурно идваше от Селесте Престън, може би от сапуна или шампоана й. После мирисът изчезна и той от ново усети своята пот. Да беше си сложил малко повече от дезодоранта си „Брут“! И без това не ухаеше особено продължително.
— Имаш кръв на лицето си.
— А? Ъ-хъ, сигурно. Поряза ме стъкло. — Той вдигна рамене. — Няма значение. — Носът му душеше да открие още някой полъх на канела.
Мъжка му работа, мислеше си Селесте, докато допиваше колата. Проклетите глупаци се порязват и кървят като заклани прасета и после се преструват, че дори не забелязват това. И Уинт беше същият. Веднъж си беше порязал ръката на бодлива тел и се държеше, сякаш му с влязла треска в пръста. Правеше се на много смел. Може би нямаше никаква разлика между Уинт и Ванс, при положение че се изрежеха двайсетината кила сланина от втория.
Тръсна глава и събра мислите си. Сигурно й въздействаше топлината. А може би беше от дима във въздуха. Никога не беше изпитвала и капка съжаление към Ед Ванс и никак не желаеше тепърва да започва да го прави. Хвърли кутията в кошчето и каза рязко:
— Искам да знам какво става тук, и то още СЕГА!
Ванс престана да души. Не беше канела. Беше един лековит храст с жълти цветове. Отиде до бюрото си и взе ключовете на патрулната кола.
— На теб говоря! — озъби се Селесте.
— Трябва да отида до къщата на Дани Чафин и да го взема. Моите нощни заместници са офейкали. Ако искате да чуете за всичко, трябва да дойдете с мен. — Вече беше тръгнал към вратата.
— Да не си посмял да излезеш!
Той спря.
— Трябва да заключа. Идвате ли или не?
Не можеше да си представи нещо по-ужасно от това да бъде в една кола с тлъстия Ванс, чиито сланини се тресат зад волана, но разбра, че трябва да понесе и това.
— Идвам — каза през стиснати зъби и го последва навън.
24. Природно бедствие
— Божичко, имай милост! — Додж Крийч надничаше от един счупен прозорец и гледаше пирамидата. Все още беше с жълтото сако на сини карета, а рядката му червеникава коса беше мокра от пот и залепнала за лъскавия му череп. — Казвам ти, Джинджър, ако това нещо бе паднало двеста метра по̀ на север, сега щяхме да лежим в гробовете си. Как, по дяволите, ще обясня всичко това на господин Брасуел?
Джинджър Крийч седеше в люлеещия се стол във всекидневната, облечена в син пеньоар и обута в пухкави чехли. Посивяващата й коса беше навита на розови ролки. Тя се замисли, смръщи чело и реши:
— Природно бедствие. Ето какво ще му кажеш.
— Природно бедствие — повтори той, сякаш да провери дали звучи убедително. — Не, няма да мине. Ако беше метеор или нещо, което е паднало без умисъл, тогава щеше да бъде Божа работа. Но щом е нещо, което притежава разум, не може да го наречем природно бедствие.
Харв Брасуел беше надзорникът на Крийч от кантората в Далас. Почти никаква сила не можеше да разтвори стиснатия му юмрук, когато станеше въпрос за изплащане на имуществени щети.
— Да не би да казваш, че Бог няма разум? — попита го тя и спря да се люлее.
— Не, разбира се, че не! Имам предвид, че едно природно бедствие трябва да е нещо като буря или суша — нещо, което само Бог може да причини. — Това не звучеше много убедително, но не му се искаше да притеснява Джинджър, която беше религиозна фанатичка. — Не мисля, че Бог има нещо общо с това.
Скърцането на стола й се поднови. Стаята бе осветена от три фенера с газ, окачени на полилея, наподобяващ колело на каруца. Няколко свещи горяха върху телевизора. Етажерките бяха претъпкани със съкратени издания на „Рийдърс Дайджест“, купчини от „Нашънъл Джиографикс“, книги по застрахователно право, наръчници на търговския посредник, както и богата колекция от религиозните томове на Джинджър.