— Майка ти ще ти нашляпа дупето — каза й той. — Ти си подвижна торбичка от прахосмукачка.
— Мислех, че съм дъще-ря — каза Дофин още по-объркана.
— Е… да, такава си. Просто исках да кажа… о, забрави го. — Той докосна варосаната дъска до себе си. — Защо не седнеш?
Дофин не разбра съвсем какво имаше предвид, защото не видя стол, пейка или табуретка, предназначени за отпускане и почивка на човешкото тяло, затова просто реши, че я кани да имитира неговото положение. Тъкмо се накани да седне, той извика:
— Чакай! Не сядай върху Скутър!
— Ску-тър? — попита тя.
— Правилно. Той е точно тук. Скутър, отмести се и направи място на малкото момиченце. Помниш я, нали? Стиви Хамънд?
Дофин проследи линията на погледа му и видя, че говори на нещо, което тя възприемаше като празно пространство.
— Ето, отмести се.
— Аз пред-почитам да… — Какъв беше терминът? — Да заема изпра-вено поло-же-ние.
— А? — Сардж се намръщи. — Какви са тия приказки?
— Уеб-стър — беше отговорът.
Сардж се засмя и се почеса по главата. Пръстите му направо стържеха в стърнището на косата му.
— Ти си шегаджийка, Стиви!
Тя наблюдаваше как пръстите му се движат по черепа му. После отскубна малко от своята коса и я разгледа. От каквото и да се състояха тези форми на живот, наречени човешки същества, те със сигурност имаха много малко общи черти.
— Кажи сега, защо се криеш под естрадата? — попита Сардж, докато с дясната си ръка търкаше муцуната на Скутър. Дофин проследи движенията на ръката му. Той прие мълчанието й за цупене. — О, да не си избягала от къщи?
Никакъв отговор.
Той продължи:
— Човек няма кой знае къде да отиде, когато бяга от къщи, нали? Сигурно вашите са се притеснили за теб. Особено когато оня голям черньо стои ей там?
Дофин хвърли само бегъл поглед към високата пирамида и по тялото на нейния приемник премина тръпка.
— Така ли го наричате? — попита тя. — Голям… — Този термин го нямаше в речника на Уебстър. — … черньо?
— Ами не е ли такъв? — Той изсумтя и поклати глава. — Никога не съм виждал такова нещо. И Скутър също. Би могло да сложиш целия град вътре и пак да ти остане място отгоре, обзалагам се.
— А защо? — попита го тя.
— Защо какво?
Тя проявяваше търпение, защото усещаше, че има работа с форма на живот с минимални способности.
— Защо би поискал да сложиш целия град вът-ре в този голям чер-ньо?
— Не исках да кажа в действителност. Просто… нали разбираш — например. — Той погледна към решетката. — Видях един самолет да се удря там и да избухва — бу-у-ум — просто така. Видях го, както си стоях на верандата. Малко преди това говорих с преподобния отец. Той казва, че е като стъклена купа, захлупена върху Пъкъл. Казва, че нищо не може и влезе и да излезе изпод нея. Казва, че е нещо от… — Той махна с ръка към тъмнината. — Ей там, навън, от много далече. — Ръката му отново се върна върху Скутър. — Но ние със Скутър се разбираме отлично. От доста време сме заедно. Ще се оправим.
За-блуж-дение — помисли си тя. Постоянна вяра в нещо фалшиво (обратното на истинско), типична за някои ментални (свързани с ума) разстройства.
— Какво е Скутър? — попита тя.
Той я погледна така, сякаш се стресна от въпроса. Остана с отворена уста и в продължение на няколко секунди лицето му изглеждаше безжизнено, а очите — изцъклени. Накрая каза:
— Моят приятел. Моят най-добър приятел.
Последва нещо като ръмжене, шум, непознат на Дофин. Той като че ли набираше все повече сила — усещаше, че това стържене и преплитане на звуци идва от самия център на тялото й.
— Сигурно си гладна. — Погледът на Сардж се бе прояснил и той отново се усмихваше. — Стомахът ти говори.
— Моят… сто-мах? — Това беше ново и впечатляващо откритие. — И как-во каз-ва?
— Че ти е нужна храна, ето какво. Наистина говориш странно. Не е ли така, Скутър? — Той се изправи. — По-добре си върви у дома. Вашите сигурно те търсят.
— У дома — повтори Дофин. Това понятие беше ясно. — Моят дом е… — Тя огледа небето. Решетката и димът закриваха отправните й точки и не можеше да види звездния коридор. — Хей там, навън, много далеч. — И повтори жеста му, защото й се стори доста подходящ за обозначаване на голямо разстояние.
— А, вече ме будалкаш — смъмри я Сардж. — Къщата ви е нагоре по улицата. Хайде, ще те изпратя.