Онова, което не знае, не може да издаде. Онова, което не може да издаде, не е в състояние да я нарани. А аз твърде добре познавам отровата, наречена надежда… Надежда, очакване, мечти… Ами ако все пак не успея да се оправя и не изпратя хора да я доведат при мен?
Затова само рече:
— Ти също много ще ми липсваш, Леонора миа!
Тя отново провря малките си пръстчета през решетката, за да направи техния таен знак. Той автоматично схвана желанието й и постави всеки от лишените си от отпечатъци пръсти върху възглавничките на нейните — кутре към кутре, показалец към показалец, палец към палец.
Внезапно вратата към уличката се отвори и оттам се показа обръснатото теме на отец Томазо.
— Корадино, колко пъти съм ти казвал да не идваш тук и да не душиш около моите момичета! Нали тъкмо така се стигна до тази жалка ситуация, а?! Леонора, връщай се в оркестъра! Готови сме да започнем!
Леонора го дари с последен поглед за сбогом и изчезна, а Корадино промърмори някакво извинение и се престори, че си тръгва. Ала в мига, в който свещеникът се върна обратно в църквата, майсторът се прокрадна обратно по уличката и се заслуша в музиката. Сладостта на хармонията и грандиозно настъпващият контрапункт се врязаха в душата му. Корадино си знаеше какво ще се случи, но въпреки това се остави на течението.
Защото, когато стисне стъкленото сърце в ръката тя ще знае, че всъщност държи моето сърце!
Знаеше си, че може би никога повече няма да види дъщеря си, затова този път се облегна на стената на църквата и свличайки се бавно надолу, даде воля на рукналите си сълзи.
Четвърта глава
В Огледалния свят
Трелите на музиката изпълваха сърцето й.
Нора седеше в църквата „Санта Мария дела Пиета“ и се опитваше да облече в слово онова, което изпитваше. Как се чувстваше? Очарована? Не, твърде наподобяващо старовремско ухажване. Омагьосана? Не, предполага намеса на външни сили, при това невинаги доброжелателни.
Но на мен никой не ми е въздействал за нищо! Дойдох тук по собствена воля!
Озърна се наляво, а после надясно. Църквата беше претъпкана. Съседката й — елегантна италианска матрона, седеше толкова близо до нея, че червеният й ръкав докосваше ръката на Нора. Не че тя имаше нещо против. Всички бяха дошли тук по една и съща причина — привлечени или по-скоро запленени (да, това е!) от музиката.
Антонио Вивалди. Нора знаеше кратката версия на неговия живот — червенобузест свещеник, имал астма, обучавал сираци, написал „Четирите сезона“. Но до този момент не бе улавян често от нейния музикален радар. Намираше го твърде клиширан за творческите си нагласи. Смяташе музиката му за подходяща за асансьори и супермаркети, но нищо повече. Ала ето че тук, в светлината на свещите, тя слушаше Вивалди, изпълняван от истински музиканти, на живо — в съвсем същата църква, където той бе написал това произведение, на същото място, където той бе репетирал произведението си със своите осиротели момичета. Музикантите бяха до един млади, отдадени на творчеството си италианци, до един перфектни изпълнители, свирещи със съвършенство и неподражаема техническа прецизност. Не се бяха поддали на туристическата индустрия и бяха отказали да облекат дрехи от историческия период — бяха оставили музиката да говори сама за себе си. И тук Нора като че ли чуваше „Четирите сезона“ за първи път.
О, да, знаеше, че самата църква е претърпяла огромни промени — от пътеводителя бе научила, че фасадната колонада е изработена в края на осемнайсети век, добавена след смъртта на прочутия маестро. Но сега имаше усещането, че свещеникът е сред тях. Отправи поглед към сенките на свещите отвъд колоните, където местните почитатели на Вивалди нямаха нищо против да стоят и прави, само и само да го чуят, и започна да търси тонзурата на главата му.
Когато пристигна във Венеция, Нора се бе почувствала като кораб, пуснат да се рее безцелно из морето — носеше се насам-натам по безмилостните артерии на туризма, увлечена от тълпите, изгубена сред вавилонската глъч на езиците. Долавяше ту гърлен немски, ту закачлив френски, ту мек руски. Бродейки замаяна из кварталите на „Сан Марко“, тя бе достигнала до прочутата фасада на библиотека „Сансовиниана“. Потъна в нея като човек, случайно попаднал на „Бърза помощ“ в момент на спешна медицинска нужда. Не желаеше да се държи като турист и всячески се стараеше да стои встрани от тълпите и поведението им. Красотата, която я посрещаше от всички страни, я накара ако не да повярва отново в Бога, то поне да повярва във Венеция. Но същевременно градът й бе причинил такъв неописуем физически шок, че бе започнала да се страхува от него — имаше нужда от котва, изпитваше необходимост да се причисли към него като местен жител. А тук, в библиотеката, можеше да потърси информация за Корадино. Милостивите, осезаеми думи, действителните редове проза, изпъстрена с дати, щяха да се превърнат в географската ширина и дължина, която да я отведе в безопасно пристанище. Тук той щеше да я посрещне като роднина на аерогарата. „Нека те разведа наоколо! — щеше да й предложи. — Твоето място е тук! Ти си част от семейството!“