При споменаването на думата „работа“ Аделино имаше благоприличието да сведе засрамено очи. После промърмори:
— Като стана въпрос за работа, ние… Всъщност аз много бих се радвал да се върнеш при нас веднага, щом семейните ти задължения го позволят!
Леонора се загледа за момент в пода, спомняйки си безславното си напускане на работилницата.
— Всъщност ние се нуждаем от теб! Всички ние, включително майсторите! Отваря ни се доста работа, при това може би за доста време! Вестникът излезе едва тази сутрин, а вече имаме стотици запитвания за линията „Манин“! Обществеността е странно нещо — сега пък смятат Корадино за герой. Затова мислим да пуснем рекламната кампания на национално ниво! Киара и Семи са на седмото небе!
— Не се и съмнявам! — разсмя се най-сетне Леонора. И паралелно с това започна да си спомня и други неща — миризмата на пещта, горещото стъкло, издуващо се под напора на дъха й, приемащо форма от ръцете й. Обожаваше всички тези усещания, но същевременно гордостта й не й позволяваше да отстъпи веднага. Затова попита: — И откъде да знам, че ме искаш обратно просто като стъклар, а не като фигурант в битката ти за световно господство?
— Ах, да! Това ми напомня за втория ми подарък! — отбеляза Аделино и започна драматично да потупва джобовете си, с което породи неохотната усмивка на младата майка. И накрая, от последния джоб, подобно на факир, измъкващ въженце от кърпички, той започна да вади една твърде позната синя панделка. Леонора го загледа хипнотизирано, докато накрая от джоба на стареца изскочи стъкленото сърце.
Съвършено както винаги, затворило светлината в центъра си. Леонора се обърна към Алесандро, който в този случай вече поклати глава, очевидно и той удивен от видяното.
— Но ти как… Кога…
— Как го извади от канала? — изстреляха накрая двамата едновременно.
Аделино сключи неразбиращо белите си вежди и промърмори:
— Какво искате да кажете?
Алесандро му разказа случилото се, доста засрамен от своята роля в него. Накрая завърши:
— Та както разбираш, сърцето е… беше… някъде под Моста на въздишките. И съм много изненадан, че е било открито.
— О, не! — усмихна се Аделино. — Това не е сърцето на Корадино. Очевидно онова вече е намерило покой и според мен точно така е трябвало да стане. Градът и морето ще го погълнат.
Както са погълнали и Корадино. Да, подходящ край на сърцето му.
— А това — отбеляза Аделино и залюля сърцето така, че то проблесна на слънцето — е едно от твоите сърца, Леонора, от онези, които изработи в нашата работилница! Ето затова те искам обратно при нас! Очевидно си много по-добър стъклар, отколкото си мислиш, щом бъркаш творението си с онова на твоя предшественик! — И се усмихна широко, включвайки и трима им в идеята за това наследство.
Леонора огледа сърцето и не забеляза нито един от недостатъците, които бе зърнала преди.
— Много добре тогава — кимна. — Ще се върна. Но не веднага. Засега трябва да се грижа за сина си. Дай ми няколко месеца. А междувременно можеш да използваш всички рекламни материали с мен. — Усмихна се и допълни: — Не че нямаше да го направиш и без моето разрешение, де!
Тук Аделино вече не се сдържа и усмивката му се върна — усмивката на търговец, на пират, на корсар.
А тя сведе очи към сърцето, което проблясваше в ръцете й.
— Ще го пазя внимателно така, както поръча — изрече тя, но по-скоро като шепот към отдавна загиналия мъж, който също бе обичал много своето дете. Вдигна ръце, за да го завърже на врата си така, както някога, но Аделино бързо я спря:
— Хей, ама какво правиш?! Това не е за теб!
И й намигна съзаклятнически.
— Така ли?
— Ами, да! За Корадино е! — отсече Аделино и кимна към бебето.
Леонора и Алесандро се спогледаха. И по лицата им се разляха усмивки.
— Ето, заповядай, Корадино! — обърна се Леонора към бебето и залюля сърцето над него. — Какво ще кажеш за рожденото си право?
Една дребна ръчичка се протегна към блестящото стъкло, сключи се около него и отказа да го пусне.