Имаше много врати — някои по-големи, други по-малки. Пред една от тях стоеше мъж на възрастта на баща му. Беше само по бричове, без риза, а в горната част на ръцете си имаше по една дебела гривна. Мъжът държеше дълга тръба, в единия край на която се виждаше нещо, наподобяващо горящ въглен. Намигна на Корадино и рече:
— Добър ден!
Корадино не беше много сигурен дали трябва да говори с този човек — беше безсъмнено търговец. Но хареса очите на човека и както го бяха учили, се поклони и изрече:
— Приятно ми е!
— О, малък благородник! — засмя се мъжът.
Корадино разбра, че го подиграват, и се запита дали не трябва да се отдалечи с високо вдигната глава. Ала любопитството му взе връх — изгаряше от нетърпение да узнае какво прави този човек. Посочи към въглена и попита:
— Какво е това?
— Стъкло, Ваше Величество!
Корадино усети, че шегата е добронамерена. Усмихна се свенливо и рече:
— Ама стъклото е твърдо!
— Когато е пораснало, да, твърдо е. Но когато е току-що родено, изглежда така!
С тези думи мъжът пъхна въглена във водите на канала и той изсъска предупредително. Когато го извади, вече беше бял и бистър. Корадино го огледа с огромен интерес и после си спомни.
— Някога си имах едно стъклено конче!
— Но вече си нямаш, така ли? — погледна го човекът.
На Корадино му се приплака. Загубата на стъкленото конче съвпадаше със загубата на двореца му, на Венеция, на стария му живот.
— Счупи се — прошепна тихо и сведе глава.
Погледът на мъжа омекна. Подаде му ръка и рече:
— Хайде, ела с мен! — Корадино се поколеба. Тогава стъкларят се поклони тържествено и изрече: — Приятно ми е! Казвам се Джакомо дел Пиеро.
Този формален жест, на който беше свикнал, успокои Корадино и той рече весело:
— На мен също ми е приятно! Казвам се Корадо Манин, но обикновено ме наричат Корадино.
С това момчето пъхна малката си ръчичка в огромната, загрубяла ръка на майстора и пристъпи в голямата сграда. Гледката, която го посрещна, го изуми.
Навсякъде имаше огньове, затворени в железни дупки с вратички. При всяка вратичка работеше поне по един човек — без риза и с много тръби и въглени като новия му приятел. И всички слагаха тръбите до устата си така, като че ли пиеха, но после се разбра, че всъщност духаха.
Спомням си една картина, която видях, докато двамата с баща ми гостувахме в Двореца на дожа. Тя показваше четирите вятъра на земята с издути бузи как издухват венецианската флота в спокойните води на пристанището при Арсенала. Тези мъже приличат на тези ветрове.
И докато мъжете духаха, блестящите въглени стъкло растяха и се променяха във форми, които Корадино познаваше — вази, полилеи, чинии, чаши. Над ведрата, в които предметите се охлаждаха във вода, се виеше пара. Навсякъде се стрелкаха момчета, които носеха или отнасяха нещо — момчета, не по-големи от него самия. Те също бяха без ризи. На Корадино започна да му става горещо.
Джакомо забеляза и рече:
— По-добре си съблечи палтенцето. Изглежда скъпичко. Майка ти много ще се ядоса, ако го изгориш!
След последното странно пътешествие палтенцето на Корадино не изглеждаше никак добре. Беше мръсно, бе изгубило повече от едно от опаловите си копчета и вонеше на риба. Ала само глупак не би забелязал, че е много скъпо. А Джакомо дел Пиеро не беше глупак.
Корадино свали палтото си, копринената си риза и шалчето си. Захвърли ги зад купчина кофи и се почувства много по-добре. После се обърна към огнените езици и за първи път през живота си усети пронизващата костите горещина на стъклената пещ. Джакомо извади с тръбата си топче оранжево стъкло. Завъртя го няколко пъти върху една дървена лопатка и момчето видя как топчето променя цвета си на тъмночервено. Джакомо изчака мъничко. После извади малки железни щипци и започна да обработва блестящото стъкло. И пред очите на Корадино започна да се ражда наново неговият стъклен кон — с изящен врат като конете на Арабия, с деликатни копита и развята грива. С ококорени очи видя как Джакомо поставя на масата малкото стъклено създание и как то постепенно изстива до бистро, кристално бяло.
— Заповядай! Твой е!
Корадино го пое и прошепна:
— Благодаря! Прекрасен е!
После се обърна със съжаление към вратата и към слънцето навън и промърмори:
— Май вече трябва да тръгвам.