— Както искаш — сви рамене Джакомо. — Може пак да ни дойдеш на гости, когато решиш.
Може и да нямам повече този шанс. Възможно е всеки момент да замина за Франция.
— А може ли да остана още мъничко? Да те погледам как работиш?
— Разбира се, че можеш — усмихна се Джакомо. — Само не пречи!
Корадино обеща.
През остатъка от деня Корадино видя десетките чудеса от стъкло, които изработваше Джакомо. Да вземеш една мека топка и подобно на факир или алхимик да я превърнеш в произведение на изкуството, това за него беше истинска магия. Наблюдаваше внимателно всяко затопляне и претопляне, всяко завъртане на пръта, всеки внимателен дъх, който изпълваше корема на червеното стъкло. Наруши обещанието си многократно, пъхайки се буквално в ръцете на Джакомо. Докато накрая милият човек не започна да му дава поръчки, които го радваха, и така, не след дълго, Корадино се покри с мръсотия като останалите момченца наоколо. За съжаление твърде скоро за него сенките край портите започнаха да се издължават и Корадино прецени, че се налага да тръгва. Но тъкмо се канеше да изрече мисълта си на глас, когато на прага на вратата се очерта смразяваща кръвта фигура.
Беше висока, с черна мантия и качулка, с черна маска. Но не излъчваше нито капчица от веселието на маскираните по време на Карнавала хора. А когато заговори, гласът й сякаш вледени дори огъня в пещите.
— Търся едно благородническо момче. Корадо Манин. Тук ли е?
Като най-близко до вратата, само Джакомо спря работата си. Работата със стъкло беше твърде трудна и твърде много зависеща от всяка секунда, за да бъде прекъсвана за щяло и нещяло. Даже и заради този човек, който изглеждаше важна клечка. Както и доказа самият той, като изрече:
— Аз съм пратеник на Висшия съвет. Нося заповед за ареста на това момче!
Джакомо неусетно постави едрото си тяло между гостенчето си и застрашителната фигура, почеса се простовато по главата си и заговори със селски акцент:
— Ваше благородие, единствените момчета, които си имаме тук, са нашите помощници. Стъклените маймунки. Къде ти благородници при нас. Ваше благородие!
С периферното си зрение Джакомо забеляза копчетата от опал по палтенцето на Корадино да проблясват под светлината на огъня, като че ли настояващи да предадат своя господар на този мрачен фантом. Майсторът се извърна на другата страна, надявайки се да привлече погледа на черната маска към себе си.
И наистина — смразяващите орбити задържаха погледа му известно време, а после леденият глас отсече:
— Ако го видите, сте длъжни да докладвате пред Съвета! Ясен ли съм?
— Да, Ваше благородие!
— Интересува ни само момчето. Останалата част от семейството вече е при нас.
Хванали са семейството ми?
Джакомо чу ахването на момчето и го видя как излиза от сенките. Без да се мае, той се обърна и зашлеви толкова силно Корадино през лицето, че го запрати на земята, давайки му съвсем реално основание за сълзите. После изкрещя:
— Франко, колко пъти ще ти казвам да отидеш да ми донесеш вода, а?! Лентяй с лентяй такъв! Хайде, бързо! — Извърна се към страховития гост и допълни: — Тези момчета ще ми вземат здравето, господине! Де да можеше Десетимата да ни изпратят няколко благороднически момчета, че да върви работата! Те поне имат повечко мозък от нашите тук!
Очите на маската се преместиха от Джакомо към хленчещото момче на пода. Мръсно, без риза, кървящо, сополиво. Обикновена стъклена маймунка. С елегантен замах на пелерината си агентът се обърна и изчезна в нощта.
Джакомо веднага вдигна от земята ридаещото момче и го притисна в обятията си. И не само сега — притискаше го в обятията си почти всяка нощ от следващите години, докато, като негов чирак, Корадино живееше в къщата му и нощем се будеше, облян в сълзи и пищящ.
В съня ми майка ми ухае на ванилия и кръв.
Джакомо така и не каза на останалите майстори откъде се бе взело новото му момче. А на Корадино не каза онова, което беше чул от съседа си за рибарската колиба, където бяха открили семейство Манин. Че е била оставена като предупреждение — празна, без трупове, обаче белите й стени са били буквално облени с кръв, от пода до тавана, като същинска касапница.
Накрая, разбира се, намериха Корадино. Но им отне пет години и към този момент Джакомо, като главен майстор на стъкларските пещи, вече имаше властта да моли за пощада на чирака си пред Висшия съвет в Голямата зала на Двореца на дожа. Стоеше — миниатюрна фигурка в подобната на пещера зала, под импозантните фрески в червено и златно — и защитаваше Корадино пред Десетимата. Изтъкна, че, макар и само петнайсетгодишно, момчето има истински природен талант. И че вече може да работи със стъклото така, както никой майстор досега.