— Просто от цял месец се опитвам да си намеря жилище и все ме мотаят, все има някакви проблеми, някаква нова бумащина… — Този невероятен мъж бе измислил начин да се пребори с цялата бюрокрация и леността на Венеция. Направо не беше за вярване!
— Е, когато познаваш някой местен жител, обикновено става така — намигна й Алесандро. — А ето къщата, която смятам, че трябва да видиш първа!
И посочи една от четирите — красива триетажна къща, в която Марта даваше под наем двустаен апартамент. Леонора проследи пръста на Алесандро. Адресът отдолу се виждаше съвсем ясно — кампо „Манин“.
Апартаментът се намираше на най-горния етаж на огромна, стара, някога величествена къща. Макар и модерна във всички други отношения, къщата бе запазила оригиналната си виеща се стълба, днес загрозявана от пожарни изходи. Но дори и те не бяха в състояние да отнемат красотата и величествения изглед на стълбището. Леонора постави длан върху лющещата се тюркоазна мазилка. Когато тя и позлатата й са били нови, дали от тези стени не са се взирали семейни портрети, наблюдаващи господари и прислуга как се качват и слизат? Сякаш улавяща ехо от миналото, тя прошепна:
— Корадино?
Алесандро, който тъкмо се бореше с бравата на апартамент ЗС, се обърна.
— Моля?
— О, нищо. — Беше твърде рано да си признава, че най-добрият й приятел в цяла Венеция е призрак. — Просто се питах дали тук не са живели и други представители на фамилията Манин.
Алесандро сви рамене, в момента повече загрижен да отвори вратата.
— Възможно е. Много е възможно. Аха!
Вратата най-сетне поддаде и Леонора го последва в апартамента. Беше обикновен, скромно мебелиран, но с два огромни прозореца, от които се разкриваше изглед към площада, и най-хубавото от всичко, очукана спираловидна стълбичка от ковано желязо, която извеждаше на плоска тераса, на едно ниво със смахнатите покриви на Венеция. Леонора се отпусна внимателно на нестабилните перила и се вторачи към камбанарията в далечината. Дочу звън на камбани.
Искам да живея тук! Разбрах го в мига, в който прекрачих прага на този апартамент.
Практичният подход на Алесандро към дреболиите в бита продължи да удивлява Леонора и през останалата част от деня. Първоначално тя предположи, че изборът й ще доведе до нови преговори, протакащи се най-малко две седмици, следвани от още по-продължителен период на преместване. Обаче Алесандро автоматично вдигна мобилния си телефон и се свърза със своята братовчедка, провеждайки типичния за италианците бърз и отривист разговор. Едва бяха завършили обиколката на простата баня („Само не очаквай непрекъснато да имаш топла вода! Все пак това е Венеция!“), когато се появи и самата братовчедка Марта. Тя беше делова, любезна жена с очила, къса коса и нито грам от физическите привлекателности на своя братовчед. Приседна с Леонора на добре изтърканата дървена маса, на странните столове. И докато Леонора успее да подпише договора за едногодишен наем, Алесандро вече се бе свързал с компанията, която държеше складовете на дока, и бе уредил нечувана по тези места доставка на всички неща на Леонора за неделя, моля ви се! После и двамата братовчеди предложиха да й помогнат с разопаковането на багажа и мебелите, Леонора получи ключа от жилището си, след което двамата с Алесандро отидоха до хотела й, където тя си събра нещата и напусна стаята си там.
Той очевидно не бързаше за никъде, нито пък се държеше превзето любезно по начина, който тя бе забелязала у колегите си — приятелското отношение на мъже, които искат и още нещо от жената до себе си. Докато вървяха или оправяха апартамента й, си говореха непрекъснато — най-вече за онази свещена италианска троица: изкуство, храна и футбол. Щом веднъж багажът й бе преместен и разпределен и след като купиха някои храни от първа необходимост за сутринта, тя започна да си дава сметка, че колкото и да не беше за вярване, компанията му й доставя удоволствие. Удоволствието и объркването й обаче нараснаха, когато късно вечерта с безцеремонния, делови маниер, който очевидно бе негова запазена марка, той изрече:
— Какво ще кажеш да излезем за по едно питие? Трябва да отпразнуваме новото ти жилище, нали така? Знам едно много хубаво място.
Леонора повдигна вежди невярващо.
— Толкова хубаво, колкото „До Мори“ ли?
Той се засмя и отвърна:
— В момента не можеш да намериш отворено нищо друго, по-хубаво от заведението, което имам предвид. То е в най-буквалния смисъл на думата рай.