Първо, той изпитваше вродено нежелание да тръгва по пътя на чичо си и да предава друг човек чрез Устата на лъва. И без това открай време намираше за странно, че в „Божествената комедия“ на Данте — книгата, която днес той четеше като библия — хриптящият, злочест предател, който бе подложен на мъчения в Ада, се нарича Уголино, точно както мъртвия му чичо. Ала сега вече знаеше колко е подходяща тази прилика на имената между неговия чичо и онзи нещастен флорентинец.
Защото чичо ми е бил от най-лошия вид изменници — онези, които предават семействата си.
Предателството спрямо държавата беше нищо в сравнение с това. Което доведе Корадино до втория довод.
В главата му все още звучаха думите на Дюпармьор: „Какво дължиш на Венецианската република, Корадино? Та тя те превърна в роб!“.
Което беше напълно вярно. Той обичаше работата си. Дори живееше с нея. Но беше наясно, че единствено благодарение на талантите си е все още жив. Ако по каквато и да било причина той изгубеше способността си да работи, щеше да бъде убит. А те бяха сторили и още по-лоши неща. „Отнеха ти семейството… почти цялото…“ Да, именно тази дума „почти“ бе накарала Корадино да се откаже да предава Дюпармьор. Поради третата причина.
Леонора.
И докато дните се превръщаха в седмици, а той продължаваше да чака и дори започваше да се пита дали в крайна сметка не е сънувал, се изпълни с непреодолимото желание да научи нещо повече за плановете на французина. Дали наистина имаше начин да започне живот с Леонора в друга страна? С нея, която той обичаше така, както не бе обичал никого другиго след майка си?
С течение на седмиците страховете му се уталожиха и бяха заменени от нещо друго. Сега вече той изпитваше жажда, нетърпение да се свържат с него. Дали въобще ще го призоват? Дали пък французинът не е бил предаден от другиго, примерно Бача, и вече не лежи някъде мъртъв, след дълги мъчения?
Ала ето че снощи най-сетне го бяха призовали. С вида на човек, който не знае нищо извън това, което говори, Джакомо му бе предал съобщението, че утре по обяд трябва да отиде в Стария театър, за да се срещне с някой си маестро Доменико. Корадино просто бе кимнал безстрастно, макар че стомахът му се преобърна. Извини се, излезе навън и повърна в канала.
А сега, в „Театро Векио“, лабиринтът от стълби и коридори най-сетне го бе довел до тази завеса. Нямаше никаква представа накъде води тя. Единственото, което знаеше, бе, че дръпне ли я, за него вече няма да има връщане назад.
Макар че все още бих могъл да си тръгна.
С дрезгав като на гарван глас той изрече името. После настъпи тишина. Със смесица от разочарование и облекчение той се запита дали там изобщо има някой. Ала ето че не след дълго иззад завесата долови акцента, който помнеше толкова добре.
— Да, влезте!
С трепереща ръка Корадино дръпна тежката завеса и пристъпи незнайно къде. Подобно на Данте в неговата книга — или по-точно, в книгата на баща му — той излезе на нова пътека, с нов водач, на попрището жизнено в средата. Нямаше представа нито накъде води този път, нито кой ще го води по него.
— Значи все пак дойде, Корадино.
Готовият отговор на майстора замря на устните му. Не виждаше човека, на когото принадлежеше този глас. Виждаше единствено спектакъла долу.
Намираше се в подобна на кутия издатина, надвиснала над наподобяваща пещера зала. Но в предната й част имаше блестяща арка от злато, бароков празник на позлатата, окичващ сцена, брилянтно светла под пламъците на хиляди свещи. А на сцената имаше герои — но какви герои само! Не в пантомимните костюми на комедия дел’арте, нито в крещящите одежди на Карнавала, а актьори, обсипани от глава до пети в злато, скъпоценни камъни и воали от сребро. Една такава принцеса стоеше насред група други хора в поза от антична картина и пееше с такава неподражаема красота, че Корадино забрави всичките си тревоги и страхове. Ала това не беше божествената красота на църковния хор, който познаваше — беше градска, весела песен на език, който той не познаваше: