Поклащане напарфюмираната глава. А после:
— Не веднага. Опасността е огромна за един, а какво остава за двама! За нея би било по-безопасно засега да остане тук! Затова, заради нея самата, засега не трябва да й казваш нищо, дори когато си вземаш довиждане с нея!
— Но, мосю, за мен няма никакъв шанс да напусна този град жив! Следят ме на всяка крачка и се намирам под непрекъснато наблюдение заради моето семейство!
Тогава французинът се приведе напред — толкова близо до него, че Корадино усети уханието на помадата в перуката му, както и топлината на дъха му.
— Корадино — прошепна, — никой не е твърдял, че ще напуснеш този град жив.
Тринайсета глава
Племенникът на кардинала
Поне сега къщата е моя. Аз съм нейният наемател. И ще я превърна в свой дом.
Притеснена от курса на събитията във фабриката, ужасявайки се от фотосесиите и интервютата, които знаеше, че ще последват, Леонора имаше две неща, които й даваха утеха — работата й, защото стъклото вече започваше да се поддава на ръцете и дъха й, и малкият апартамент на площад „Манин“. Когато се връщаше у дома в кехлибарения здрач на вечерта — защото вече нямаше покани от колегите й, които да я държат до късно навън — тя усещаше как душата й ликува, когато зърваше старата сграда, спяща тихо под последните лъчи на залеза, с тухли в цвета на лъвска кожа. И очите й автоматично се насочваха към двата най-горни прозореца на къщата — нейните прозорци.
Това беше първата къща, която наистина можеше да нарече свой дом. Тук тя не беше длъжна да се съобразява с никого — нито с майка си с нейните академични книги и репродукции, нито със съквартирантите си от студентските години с техния хипарски, разюздан стил на живот, нито пък със Стивън с неговото консервативно отношение към живота и стени в цвят на магнолия. Тук най-сетне тя щеше да създаде дома, за който винаги си бе мечтала — да се обгради с цветовете, тъканите и нещата, които искаше да вижда всеки ден, да наложи собственото си, ново „аз“.
Започна да прекарва уикендите в бродене из пазарите на града — сама, но не самотна. Избираше тъкани и предмети, които й напомняха за Венеция. Кръстосваше малките, тайни магазинчета на Академията в своето лично приключение за търсене на съкровища. А после се връщаше вкъщи с плячката си, триумфираща като един съвременен Марко Поло. Купата от тъмно дърво, която откри на кампо „Сан Вио“ беше поставена на кухненската маса и напълнена с пирамида от ароматни, пресни лимони от лодките с плодове на пристана „Сан Барнаба“. Огромният каменен пръст от крак, отсечен от някоя статуя (къде и кога?), който беше толкова тежък, че трябваше да й го доставят по-късно, вече подпираше вратата на кухнята. Подбираше и смесваше бои и прекарваше часове наред в боядисване на стените си. Дневната — спалня, боядиса в морското тюркоазно, което видя на стълбището на къщата, като предварително прецени колко би могъл да избледнее цветът от времето на Корадино насам и го подсили, след което направи златисти корнизи и закачи позлатени свещници. Намери огромно старо легло от махагон, което се наложи да бъде вдигнато през прозореца с помощта на ентусиазираните й и словоизлиятелни съседи. Покри леглото с меки възглавници и кувертюри от кремава дантела от Бурано, изработена от стариците, които по цял ден седяха на пейките пред пъстроцветните си къщички и се топлеха на слънце, докато пръстите им летяха с куките. Кухнята боядиса в блестящо кървавочервено и събра малки плочки с цвят на опушено стъкло, които подреди като мозайка над мивката. Докато прибираха останките от една разрушена къща, тя си намери къс старо дърво — огромен и тъмен, с елементи от дърворезба, който подсказваше, че е бил отсечен от вратата на някой дворец. Този къс пък се превърна в перфектна дъска за рязане.
Терасата на покрива беше почистена и облепена с теракотени плочи от Флоренция. Увеличи височината на перилата за по-голяма безопасност и купи безброй саксии, които напълни с растения — за да придават цвят на деня и аромат на нощта. Подреди ги по терасата като достолепни дребни човечета. Голяма част от тях бяха напълнени с подправки, които да й бъдат под ръка при готвенето. Босилекът обаче смъкна долу, на перваза на кухненския прозорец, защото това беше подправката, която тя знаеше, че ще използва най-често.
Леонора и саксията с босилек. В училище учихме една абсурдна поема със същото име, само че за Изабела — как скрила главата на любимия си в тази своя саксия, под подправката. Вероятно лудото, лошо и опасно приятелче на Кийтс е имал доста добра представа за любовта — все пак Байрон е живял тук, обичал е тук. Доколкото си спомням, когато се уморявал от поредната си любовница, я хвърлял в Големия канал. Аз също ли съм изхвърлена по този начин? Дали ще го видя пак?