Творбите от стъкло, които някога бе излагала на Корк стрийт в Лондон, си стояха, все така прецизно опаковани, в кухненския шкаф. Вече й изглеждаха твърде стерилни, твърде академични, твърде идеални. Вместо тях подбра по-аматьорските, но много по-земни неща, които беше изработила в Мурано — квадратни, кухи, шантави лампи в основните цветове — и ги подреди по парапета на терасата си. Вътре постави малки чаени свещи, които стопляха цвета на стъклото с падането на нощта. Реши да не изнася на терасата никаква градинска мебел — не очакваше никакви гости — но пък купи големи, разкошни възглавници, облечени в копринена дамаска, на които започна да се изляга в топлите вечери с чаша вино в ръка. Понякога оставаше навън, докато захладнее и докато се покажат звездите. Тук те изглеждаха по-големи. В Лондон, дори и в покрайнините, звездите изглеждаха много далечни — светлината им едва успяваше да пробие сивата призма на смога и праха. А тук звездите сякаш бяха надвиснали по-ниско — Леонора имаше чувството, че ако вдигне ръка, ще откъсне някое от горящите кълба като небесен плод. А небето беше в сенчесто синьото на мантията на Дева Мария.
Понякога я навестяваше Марта, хазяйката й, по дребни въпроси по къщата. Постепенно започна да остава за по чаша вино и като че ли се превръщаше в нейна приятелка. Веднъж донесе ароматна венецианска яхния от риба и зрял боб, приготвена в глинено гърне. И докато двете жени споделяха гозбата и отпиваха от виното си, Марта разкри на Леонора тайната на венецианската кухня.
— Най-важната дума е простота — бе казала тя. — По този повод си имаме една поговорка: „Не повече от пет.“ Венецианците смятат, че не трябва да слагаш в гозбата повече подправки, отколкото са пръстите на ръката ти.
Леонора кимна, ала мислите й бяха на друго място. Едва се сдържа да не попита за Алесандро.
Алесандро…
Докато апартаментът й постепенно заприличваше на дом и докато работата й в стъкларската работилница ставаше все по-добра, тя си казваше, че е щастлива. Вече беше истински стъклар. Живееше в този скъпоценен камък — нейния апартамент, в този град — бижу. Но през съботата, когато откри последния елемент, за да придаде завършен вид на дома си, тя бе принудена да се изправи очи в очи с истината.
Отиде до магазин, който познаваше — край Моста на Академията, в търсене на нещо, което да окачи на празното пространство над леглото си. И го откри — висеше в задната част на магазина, зад писалищата, бюстовете и абажурите — икона на Мадоната на Свещеното сърце. На нея Дева Мария държеше горящо сърце. Лицето й излъчваше покой, а сърцето представляваше истински жив, червен въглен на фона на лазурната мантия. Леонора я купи автоматично, отнесе я вкъщи и я закачи. Идеално! А после разбра.
Моето сърце също гори!
Беше само една целувка и после той нито веднъж не й се обади, нито веднъж не й дойде на гости. През следващите необходими отбивания в полицейския участък тя, както и преди, виждаше всеки път нов полицай. Ала копнееше да зърне именно Алесандро, ако ще и само за миг. Леонора никога не беше чела Данте, но си спомняше една строфа от него (не от къде да е, а от „Ханибал“): „Той погълна горящото сърце от ръцете й.“ Друга Беатриче, съименничка на голямата любов на Данте, бе разказала за изяждането на едно човешко сърце насред пазарния площад. Леонора намираше описанието за много подходящо. И в плетеницата между Данте и Шекспир осъзнаваше, че тези поети са описали точно нейните чувства — че тя е изяла едно горящо сърце, което сега бе стаено в гърдите й. Ала тя не усещаше нито капчица от покоя, който излъчваше Светата Дева. Тя просто желаеше Алесандро.
Доскоро си мислеше, че след Стивън сърцето й окончателно е изстинало — станало е студено и твърдо като стъкленото сърце, което носеше.
Но не, дори и сърцето, което нося, макар и след четиристотин години би могло отново да бъде стопено, ако го сложа в огъня.
А после, когато тя завърши дома си, той дойде. Същата тази събота, на свечеряване, едно непознато до този момент хриптене я извади от мечтанието й. Бяха й необходими няколко секунди, докато осъзнае, че това е собственият й звънец. Отвори вратата и зърна срещу себе си Алесандро — усмихнат, развяващ пред очите й разрешението за работа, удостоверението за местожителство и бутилка червено вино. Не спомена нищо за отсъствието си, а в типичния за него стил отиде право на въпроса.