— Какво ще кажеш да излезем на вечеря, а? Знам едно място, което ще ти хареса!
Леонора изпадна в истински шок. Суетата я накара да се зарадва, че поне е облечена прилично — заради горещината през деня си бе облякла бяла дантелена рокля, плетена на ръка. Но решена да не се поддава незабавно на чара му, тя повдигна вежди и попита:
— Поредният братовчед, така ли?
— Всъщност, да! — засмя се той.
Огледа го внимателно. Той развяваше белите листи с разрешителните като знамена на мира.
Вървяха по тясната уличка един до друг, нито един на крачка пред другия. Кокалчетата на ръцете им се докосваха от време на време и преди да успее да си даде сметка за удоволствието от това докосване, Леонора усети как той стисва здраво ръката й в своята. Още от детството си, когато някой хващаше ръката й — обикновено майка й, а по-късно и Стивън, Леонора се чувстваше неловко и с нетърпение чакаше момента, когато ще може деликатно да измъкне ръката си, без да обиди човека. А сега, за първи път през живота си, тя остави с наслада ръката си в ръката на този абсолютно непознат.
Пуснаха се едва когато влязоха в претъпканата гостилница и се наложи да лавират между масите и клиентите.
Собственикът посрещна Алесандро като отдавна изгубен брат, който му е липсвал.
— Николо, братовчед ми — обясни под сурдинка Алесандро, когато Леонора се оказа откъм приемащата страна на две прочувствени целувки — не въздушните целувки от студен, английски, свещенически тип, а истински, топли целувки по бузите.
Николо — на същата възраст, но с двойно по-големи размери от братовчед си, ги поведе към най-добрата си маса, от която се разкриваше великолепна гледка към площад „Сан Барнаба“, окъпан в светлината на ярката, почти пълна луна.
„Луната свети ярко… В нощ като тази…“ Не, не трябва да прибързвам. Трябва да живея живота си тук и сега, стъпка по стъпка.
Тъкмо се бяха настанили на покритата с покривка на червени точки масичка, когато Николо се появи най-неочаквано с две менюта, две чаши и бутилка вино. Тръшна бутилката пред Алесандро, намигна му, плесна го дружески по рамото и се изпари.
Докато изучаваше менюто, Леонора се почувства притеснена и разтревожена. До този момент разговорите им бяха толкова директни и лесни, че тишината в момента я плашеше. Сякаш търсейки успокоение, очите й се плъзнаха по италианските надписи. В паниката си се улови за първите две думи, които беше чувала: „минестроне“ и „лазаня“.
— Не! — отсече отривисто Алесандро.
— Какво? — настръхна неочаквано тя.
— Тези неща са за туристите. А ти живееш тук! Затова трябва да избереш това! — И изстреля две блюда на толкова бърз венециански, че дори и вече свикналото й ухо не успя да разбере думите. — Каша от телешки дроб и златно ризото. И двете са превъзходни, и двете са венециански специалитети. Ризотото много ще ти хареса — прави се от миниатюрни златисти люспици. Истинско аристократично блюдо! — Сниши глас и допълни: — Не си вегетарианка, нали? — Зададе въпроса така, сякаш питаше за деликатно медицинско заболяване.
Тя поклати отривисто глава.
— Слава на Бога! Защото знам, че англичаните са вегетарианци. Николо!
Братовчедът на Алесандро се материализира сякаш от нищото и прие поръчката им, преди Леонора да успее да протестира. Отпусна се объркано на стола си и започна да дъвче бавно гризина, печелейки време. Едно време побесняваше, когато Стивън се налагаше над избора й на ядене, изживявайки се като много по-сведущ в областта на кулинарията. А защо сега не побесня?
Защото, глупачке, се запознаваш с Венеция благодарение на един венецианец. Той се старае да ти помогне да се почувстваш като у дома си, като местен жител — така, както винаги си искала.
И сякаш в отговор на мислите й Алесандро заговори:
— Знаеш ли историята, че гризините произлизат от бисквитите на венецианските кораби — храната, която стои в основата на нашата търговска империя? Рецептата е била предавана единствено устно, от поколение на поколение, докато в края на осемнайсети век била завинаги изгубена. Обаче после, през 1821 година, някой намерил цял сандък гризини в изоставено венецианско пристанище на остров Крит и възстановил рецептата.