Леонора се усмихна, отпусна се и си взе втора гризина.
— Странно е, като си помисля, че моите предци са дъвкали същите тези бисквити, яли са това, което и аз ям сега, усещали са как се разтрошават в устата така, както и аз усещам сега. Някога фамилията Манин са притежавали същинска корабна империя. А после и… баща ми е работил на вапорети. Та очевидно морето е в кръвта ни.
— То е в кръвта на всички тук. Баща ти… жив ли е още?
— Не. Починал е, когато съм била много малка. Тогава майка ми ме е отвела обратно в Англия. Затова, макар да съм родена тук, ти си прав да ме наричаш англичанка. Защото аз съм си такава.
— Нищо подобно — поклати глава Алесандро. — Ти си чиста венецианка! Имаш ли някакви други роднини тук?
— Спомням си как майка ми веднъж ми каза, че баба ми и дядо ми от Италия също са починали. А доколкото ми е известно, баща ми е бил единственото им дете.
Беше на върха на езика й да каже на Алесандро за Корадино, но нещо я спря. Защото именно чрез него, а не чрез Бруно, усещаше връзката си със семейството. Но не знаеше как да обясни, че се интересува много повече от отдавна починалия стъклар, отколкото от собствения си баща — мъжът, който е разбил сърцето на майка й.
— След като сега си вече тук, би било интересно да научиш нещо повече за него. Това ще ти даде усещане за приемственост. Ако ми позволиш, бих могъл да ти помогна. Имам някои приятели в полицейското управление.
— Може би някой ден… — усмихна се неопределено Леонора.
Ала Корадино е този, който ме зове.
Храната пристигна и наистина се оказа много вкусна. Леонора си хапваше лакомо, но не с насладата и концентрацията, с която се хранеше Алесандро — привел глава, той грабеше лъжица след лъжица от яденето си. Тя се загледа усмихнато в него и по едно време той усети погледа й и вдигна глава.
— Ядеш с толкова… не точно апетит, не и като примрял от глад, не и похотливо, а може би по малко и от трите.
— Густо!
— Да, точно така! То означава всички тези неща, че и повече. Мисля, че в английския няма подходяща дума за това.
— Защото на англичаните не им трябва — отбеляза той, с което отново я отдели от тях. А после се усмихна.
И толкова.
Густо. Думата остана в съзнанието й до края на вечерта.
Густо, мислеше си тя, докато той я целуваше жадно на моста „Сан Барнаба“.
Густо, мислеше си тя, докато пиеха виното направо от бутилката на нейната красива тераса, увесили безразсъдно крака над канала под тях.
Густо, мислеше си тя, когато той я хвана за ръката и я поведе доброволно към леглото й.
Густо, мислеше си тя, докато той я обладаваше шумно в тъмнината.
В съня й бяха заедно в леглото — русата коса на Леонора се стелеше върху гърдите на Алесандро. Но когато се събуди, него вече го нямаше. Светлината от канала играеше по тавана на апартамента й и осветяваше иконата над леглото й с горящото сърце. Днес като че ли беше по-ярко.
Леонора усети аромата на прясно сварено кафе и се запъти боса към кухнята. Каничката беше все още на печката, все така топла, почти пълна. Тя си наля една чаша и се концентрира върху задачата да не се чувства наранена.
Той не ми дължи нищо, не ми е обещавал нищо. Тогава защо да остава?
А после, когато се запъти към хладилника, за да извади млякото, я видя — пощенска картичка, пъхната под магнита върху вратата. Разпозна стила на Тициан — картината изобразяваше кардинал, а от двете му страни имаше двама млади мъже. Мъжът вдясно, който също беше в свещеническо расо, беше абсолютно копие на Алесандро. Леонора се зачете в надписа отзад: „Тициан, портрет на папа Климент X с двамата му племенници — Николо и (невъзможно!) Алесандро. 1546 г.“ След този надпис имаше и нещо друго — написано с неравен почерк и гласящо: „Чао, красавице!“.
Леонора се отпусна тежко на масата с разтуптяно сърце. Какво би трябвало да значи това? Да не би той да си носи цяло тесте такива картички, за да лови наивни чужденки? И какво ще рече това „Чао, красавице“? Звучеше подозрително шаблонно, изтъркано като фраза от старите филми. В този контекст дори и „бела“ — „красавице“, нямаше никакъв смисъл. Беше част от традиционния начин да си вземеш довиждане и въобще не означаваше красота. Леонора бе наясно, че думата „чао“ произлиза от израз, който всъщност означава „До скоро виждане“. Не беше чувала италианците да имат дума за „сбогом“.