Поклати глава. Не искаше нито да планира нещо, нито пък да се бичува с подобни мисли. Нямаше представа какво иска Алесандро от нея и дали въобще иска нещо. Загледа се в отражението на водата по тавана, заслуша се във виковете на играещите навън деца и в двамата старци, които се надвикваха през площада. Неделята я очакваше празна и дълга. Налагаше се да си намери някаква работа, за да мисли за нещо друго. И то по-скоро, докато не е станало твърде късно.
Но вече е твърде късно аз съм влюбена.
Четиринайсета глава
Съперница
Беше понеделник. Леонора стоеше на терасата на покрива, облегната на перилата, съзерцаваше лагуната и й се искаше да бе на корабчето за Мурано. Обаче днес Аделино я бе инструктирал да си остане вкъщи, за да бъде интервюирана от журналист от „Ил Газетино“ — водещият вестник в региона на Венеция. Затова Леонора се бе облякла неутрално в бяла ленена рокля, която беше открила на „Риалто“, а буйната й коса бе вързана с дантелена панделка. Знаеше, че днес няма да има фотограф, обаче рекламните специалисти от Милано настояваха винаги да изглежда колкото е възможно по-женствено. Очевидно те не желаеха да провеждат кампанията си с мъжкарана и бяха решили, че най-големият плюс на Леонора е, че тя е жена в една изцяло мъжка професия. Е, хубаво. Ако успееше да излъчи подходяща доза женска уязвимост, може би щеше да успее да привлече и журналиста на своя страна.
Но сега единственото, което й се искаше да направи, бе да облече обичайната си униформа от стари дънки, потниче и старо военно яке, да вдигне косата си на кок и да вземе морски трамвай номер 41 до работа. Беше й писнало от тези снимки и пози. Последните няколко седмици се бяха превърнали в истинско изпитание за издръжливостта й — правиха й снимки на работа, вкъщи и дори в исторически костюм. Макар и неохотно обаче, беше длъжна да признае, че рекламните брошури и постерите, които се появиха в резултат от тези фотосесии, действително я правеха да изглежда… ами… хубава и със сигурност бяха направени с много повече вкус, отколкото първоначално се бе опасявала. Главната им идея се състоеше в това да поставят Корадино в модерна среда, а Леонора — в историческа. Леонора се бе възпротивила на предложението да бъде поставена в една рамка с нейния велик предшественик, но резултатите се оказаха доста интересни, даже интелигентни. На един от плакатите се виждаше съвременно кафене с двойка, която пие виното си от две изящни кристални чаши от наскоро пуснатата в продажба линия „Манин“.
Сцената беше определено съвременна, но при един внимателен поглед в огледалото „Манин“ зад масата на тази двойка се забелязваше отражение на „До Мори“ от 1640 година, в което клиентите са в костюми от онзи период, а на една от масите седи младият Корадино. За Леонора този плакат беше доста призрачен, но пък по маниера на „Бракът на Арнолфини“ центърът на картината се намираше всъщност в огледалото. А нейната роля беше да привнесе модерност в античния край на бизнеса на Аделино. Облечена в съвременна рокля, тя беше поставена насред класически венециански платна, изобразяващи стъкло и огледала. В основния плакат на тази тема тя беше компютърно моделирана така, че да пасне на цветовете и стила на оригиналното платно. Беше облечена в рокля в зелено и златно от седемнайсети век, косата й се спускаше на златисти вълни, подобно на най-желаните куртизанки от онези времена, по кожата й с цвят на слонова кост се виждаше напукването на старите темперни бои. И отново, в отражението в огледалото — този път антично огледало на Манин — тя беше в работните си дрехи и вместо ветрило или цветя държеше оръдията на своя занаят. Но колкото и добри да бяха плакатите и рекламните брошури, Леонора се чувстваше все по-неудобно с всяко следващо завъртане на огромната машина на кампанията. Тя знаеше, че Аделино бе налял в това начинание всичките си налични пари, дори беше взел назаем срещу допълнителна гаранция, която всъщност не можеше да даде, и въобще — бе потънал в още по-големи дългове заради този единствен, невероятен шанс. Същевременно чувстваше нарастващото презрение на колегите си — когато позираше пред пещта, лицето й гореше, но не от горещината, а от погледите на момчетата, които я наблюдаваха свъсено, докато се правеха, че работят. В центъра на този антагонизъм, разбира се, беше Роберто — ненавистта и все по-нарастващата му омраза бяха станали осезаеми. Беше ясно, че както смяташе Леонора недостойна за подобно внимание, така и намираше себе си за съвсем достоен. Леонора бе наясно, че той се бе свързал с хората от Милано, за да им пробута историята на своето семейство — разбра го, когато съвсем случайно дочу Семи и Киара да му се смеят и подиграват. А Роберто никак не обичаше да му се смеят и подиграват.