С усилие, което, опасяваше се, бе видимо за нейната гостенка, Леонора се стегна, опита се да си възвърне самообладанието, а с него и родовата гордост, след което изрече:
— Да ви предложа ли нещо за пиене? Кафе?
Витория се обърна и благоволи да дари Леонора с невероятно чаровна и стряскащо бяла усмивка.
— Моля!
После седна — макар и този път непоканена — на кухненската маса и отвори куфарчето си със звука на зареден пистолет. Извади оттам красив бележник и химикалка, както и нещо друго — малко, сребристо и заплашително, което постави на масата. Касетофон. Накрая извади и още нещо — кутия цигари. Взе си една и я запали. Марката на цигарите и начинът, по който тя запали, напомниха на Леонора за Алесандро и сърцето отново я заболя. Витория махна с ръка, димът се уви около кървавочервените й нокти и тя изрече:
— Нали нямате нищо против?
Леонора не беше сигурна кое има предвид журналистката — касетофона или цигарите. Имаше доста против и двете, но сега просто поклати глава.
Щрак! Палецът на Витория натисна бутона и миниатюрните ролки тръгнаха. Леонора донесе кафето от печката и седна срещу гостенката си, усещайки началото на съревнованието. Касетофонът се въртеше като таймер на среща по шах.
— Бихте ли ми разказали за себе си?
— Какво точно искате да знаете?
— Може би малко предистория за нашите читатели?
— Значи да почна от Англия, така ли? Или оттук? Извинете, но не съм свикнала с подобни неща. Може би… Бихте ли… Мисля, че за мен ще бъде по-лесно, ако вие ми задавате въпроси.
Глътка кафе.
— Добре тогава. Какво ви накара да дойдете във Венеция?
— Ами, аз съм родена тук, макар да израснах в Англия. Баща ми беше венецианец. Освен това завърших художествено училище и открай време се интересувам от стъклопроизводството. После моята майка ми подари това сърце и ми разказа историята за Корадино.
Витория присви очи и протегна ръка, за да пипне бижуто. Пръстите й бяха студени и миришеха на никотин.
— Хубаво — отбеляза по абсолютно същия начин като преди.
Пусна сърцето, а Леонора продължи:
— Тази история ме заинтригува. Затова реших да дойда и да проверя дали няма да мога да продължа семейния бизнес.
Семейният бизнес. Това беше добре. Киара и Семи ще бъдат много доволни от мен. А сега нека се махнем от Англия, защото не ми се говори за Стивън.
— Просто ей така? Не ви ли беше трудно да напуснете семейството си, приятелите си? А може би гадже или съпруг?
По дяволите!
— Аз… бях омъжена. Той… ние се разведохме.
Дръпване от цигарата. Кимване на главата.
— Аха! Разбирам.
Леонора имаше усещането, че по някакъв неведом начин Витория вече е разгадала цялата й жалка история.
Тази жена никога и от никого не е била изоставяна. Винаги тя си е тръгвала първа, затова съжалява жените, които са били изоставени. Жени като мен. Ето че дори и Алесандро не се появи повече.
— И когато пристигнахте тук, отидохте при синьор Дела Виня, за да търсите работа, така ли?
— Аделино ли? Точно така. Имах голям късмет!
Повдигане на веждите.
— Наистина! А на какво тогава смятате, че се дължи приемането ви на работа там — на вашите лични способности или на вашия прочут праотец, Корадо Манин?
Леонора отказа да се хване на въдицата и спокойно продължи:
— Ако трябва да бъда честна, не мисля, че бих имала някакъв шанс без Корадино. Но, от друга страна, самият Аделино никога не би ме наел, ако не можех да работя със стъклото. Би било глупаво от негова страна да го прави, а той не е глупак.
В този момент се сети за всички онези интервюта с начинаещи актьори от театрални или филмови династии, които непрекъснато протестират, че името „Редгрейв“ или „Фокс“ се е оказало всъщност пречка за кариерите им. Когато ги гледаха със Стивън, винаги им се присмиваха. Но сега установи, че както техните, така и нейните отговори не я удовлетворяват.
Витория кимна победено, но автоматично предприе следващата атака:
— А колегите ви? Майсторите, които от години работят със стъклото? Те какво мислят за вас?
Леонора се помести притеснено на стола си, спомняйки си за Роберто.
— През първия ми работен ден там бяха много доброжелателни — отговори.
Това поне е самата истина. Всичко се обърна, когато отидохме в кръчмата и нещата загрубяха.