После продължи:
— Мисля, че имаха… известни резерви, когато беше положено началото на линията „Манин“ и въобще на цялата рекламна кампания. Но в крайна сметка, ако всичко върви добре, нещата ще се подобрят и за тях, както и за всички нас.
— Но какво мислят за вас като човек? — настояваше Витория. — Можете ли да ги наречете ваши приятели?
— Трябва да питате тях.
Устните на Витория се извиха в ехидна усмивка и тя отбеляза:
— Може и да го направя.
Голяма грешка!
Журналистката започна да почуква с химикалката по перфектните си зъби. Това беше техника, която използваше по време на интервютата си с мъже на властта. Правеше го, за да привлече вниманието им към устата си — към белите, равни зъби, леко раздалечени около розовия й език и начервените устни. В такива моменти обектът й обикновено забравяше какво се е канел да каже и тя го подвеждаше да издаде някоя интимна подробност от живота си. Леонора обаче настръхна и се запита какво ли предстои.
— А в личен план? Открихте ли някаква нова любов тук, в града на любовта?
Леонора автоматично усети неподправения цинизъм във въпроса на Витория. Обаче не възнамеряваше да издава чувствата си пред тази жена — защото тя очевидно не вярваше в любовта, или поне в романтичния й вариант.
— Не, засега няма никой.
Витория сведе очи и се престори, че се кани да си събира нещата. Това беше друг от любимите й номера — в такива моменти обектите винаги започваха да се отпускат. Погледна съжалително Леонора и отбеляза:
— Ежедневието ви ми изглежда доста самотно. Никакви приятели, никакво гадже, само един отдавна починал предшественик.
Обидата ужили Леонора. Витория вече я бе накарала да се почувства неадекватна, но съжалението определено не можеше да понесе. Затова автоматично лапна въдицата.
— Всъщност има един човек. Обаче той е доста нов, затова не желая да казвам нищо, докато не видя накъде ще тръгнат нещата.
Този път и двете тъмни вежди се стрелнаха нагоре.
— А бихте ли ни подсказали поне кой е той?
Леонора се усмихна, но по-скоро на себе си, когато отговори:
— Изглежда като излязъл от картина.
Витория изключи рязко касетофона и подметна:
— Че кой тук не изглежда така!
Но докато журналистката минаваше покрай хладилника на излизане от кухнята, го видя, вторачен в нея от картичката с картината на Тициан. Племенникът на кардинала — Алесандро Бардолино. Беше виждала тази картина и преди, разбира се, в неговата къща. Веднъж на майтап майка му беше купила тази репродукция на Тициан, като един вид семейна шега. Тя висеше в кухнята му и Витория бе минавала покрай нея стотици пъти на ден, преди да бъде повишена и изпратена в Рим. А после, през миналия месец, я върнаха обратно във Венеция. Но пък беше виждала картината всеки божи ден от трите години, през които двамата бяха живели заедно.
Витория се обърна към домакинята и се сбогува с нея толкова топло и сърдечно, че Леонора започна да се чуди дали не си е въобразила остротата и цинизма й по време на интервюто. Не можеше да повярва, че журналистката изглежда толкова доволна, когато тя бе внимавала да не издаде нищо пикантно и цялото интервю премина… ами… доста отегчително.
Но Витория Миното прекоси обратно кампо „Манин“ с пружинираща стъпка. Интервюто се бе оказало огромен успех. Вече разполагаше с няколко важни насоки. Не на последно място от които бе новината, че малката стъкларка се среща с Алесандро.
Витория вече предвкусваше удоволствието да й го измъкне изпод носа.
Да, животът определено бе много интересно нещо.
Петнайсета глава
Предателство
Беше късно и Леонора беше сама в работилницата. Беше загасила и затворила всички пещи и ги бе оставила да спят — с изключение на една самотна огнена дупка, край която в момента работеше.
Не беше виждала Алесандро, но поне снощи й се беше обадил. Бил заминал за Виченца, на курс за подготовка за длъжността „детектив“ — стига, разбира се, да успее да издържи трудния тест, с който завършваше обучението. А Леонора се бе зарекла, че докато трае курсът му, тя ще работи във фабриката до късно вечерта — за да усъвършенства уменията си на стъклар и за да не чака нетърпеливо звъна на телефона или на звънеца. Опасяваше се, че в новото балонче на любовта, в което бе заживяла, ще изгуби мотивацията си за работата, а, подобно на изоставен приятел, стъклото ще й го върне. Даваше си сметка също така, че непременно трябва да поддържа направлението на това свое ново житейско течение, тъй като не можеше да знае кога корабът, който я носеше по реката на щастието, ще се пропука или обърне от тежестта на новата й страст.