Тук е мястото да подчертаем, че този вестник няма навика да публикува злобните нападки на отхвърлените от работа. Но разполагаме с документални доказателства за предателството на Корадо Манин от така наречения от историците «първоизточник».
Тези разкрития безсъмнено ще сложат прът в колелата на рекламната кампания на синьор Дела Виня, който се опитва да съживи бизнеса си с фрази от рода на «Стъклото, което създаде Републиката». Вероятно именно тази и други подобни фрази звънят тази сутрин в главата му, защото до този момент той отказва всякакъв коментар. Може би трябва да очакваме оттегляне на кампанията.“
— Вярно ли е? Оттегляш ли кампанията?
Когато Аделино се обърна, лицето му беше пепеляво.
— И какво друго мога да сторя? — извика и отвори изцяло вестника.
И пред очите на Леонора блесна цялото грозно заглавие, с големи букви:
А точно до тези букви бяха лепнали портрета на нещастния, десетгодишен Корадино и на нея самата, по дънки и потниче, край пещта.
И после, изневиделица, от бушуващия океан на мислите й изскочи само една и изпълни съзнанието й:
Господи, ще повърна!
Втурна се навън, премина като хала през работилницата и се озова на брега на канала, където безпомощно започна да повръща. Откъде би могла да знае, че четири века по-рано, в нощта, преди да се превърне в предател, Корадино бе сторил същото?!
Двайсета глава
Очите на старостта
Леонора стоеше пред университета „Ка’Фоскари“ в квартал „Дорсодуро“. Беше дошла да се срещне с професор Падовани — единствената връзка със семейството й и с миналото й в този град.
Снощи се бе прибрала вкъщи разтревожена и разстроена от сцената във фабриката. Гаденето, което я бе споходило в Мурано, още не бе отшумяло. Даже и гледката на осветения за нощта площад „Сан Марко“ не успя да оправи настроението й. Бе слязла от корабчето от острова на спирка „Феровия“ и бе направила нещо, което правеше много рядко — бе изчакала морски трамвай номер 82, за да я отведе нагоре по Канале гранде до моста „Риалто“. Когато корабчето изръмжа и спря и лодкарят умело го върза на пристана, тя за първи път, откакто беше дошла тук, си спомни за баща си. Присъствието му тук, дори самото му съществуване й се струваха ефимерни в сравнение с Корадино, живял векове по-рано. Тя едва сега започваше да си дава сметка колко много бе разчитала на Корадино, колко много се бе гордяла с него и дори го беше обичала. Надали щеше да бъде толкова съсипана, ако тези обвинения в държавна измяна бяха насочени към баща й. Чувстваше баща си като принадлежащ единствено на майка й — Леонора никога не го беше виждала, Бруно също не я беше виждал. Връзката между двамата беше чисто биологична.
Колкото и парадоксално да звучи, връзката ми с Корадино ми се струва много по-реална.
Ала ето че Роберто дел Пиеро беше уцелил в самата сърцевина на тази връзка през вековете. Леонора се чувстваше уязвима, ограбена. Дори и гледката на сребърните палати, дремещи в здрача покрай канала, не успя да я дари с обичайното успокоение. Есента беше настъпила окончателно и веселите фасади на сградите постепенно се сдобиваха с тъжен и унил вид, докато живителните сокове на туристическата индустрия се оттегляха от лицата им като избледняващ руж. Декоративните прозорци гледаха безжизнено и отблъскващо. Зачуди се дали е възможно Корадино наистина да е предал всичко това, какви тайни разговори е имал, какви срещи е провеждал в същите тези сгради. Когато слезе на „Риалто“ и се шмугна през тъмните улички към кампо „Манин“, усещането й за дискомфорт се засили. Имаше чувството, че е следена, преследвана, че чува тихи стъпки в сенките зад гърба си. Чувстваше се омърсена от петното върху името на Корадино.
Ако той наистина е сторил онова нещо, значи градът помни и отхвърля и мен.
Леонора се чувстваше отхвърлена от същите онези камъни от уличната настилка, които доскоро я приветстваха. Даже и когато най-сетне се озова на площад „Манин“, продължаваше да има усещането, че е преследвана. Красивите сенки биха могли да таят и много грозота.