Тя стисна щастливо слушалката, чувствайки се като тийнейджърка. С последни усилия успя да задържи разговора на темата.
— Наистина ли вярваш, че след толкова много години ще мога да науча нещо за него? — Обаче имаше предвид Корадино.
— Защо не? Та той е починал кога? През 1972-ра, нали? Освен това нали знаеш, че ако искаш да откриеш нещо, не е зле да имаш на своя страна и детектив!
Усети го как се усмихва широко, а после затвори, като обеща да й се обади в неделя.
Леонора се изпълни с внезапна решимост да разбули мистерията на Корадино. Да, срещата с професора би била добре като за начало. Не можеше да си обясни защо не бе напълно откровена с Алесандро, защо го бе оставила да си мисли, че иска да научи нещо най-вече за баща си.
Спа лошо, а на сутринта отново повърна. „Нерви“ — каза си наум.
Обаче знам, че не са нерви.
Леонора влезе през скромната странична врата, която отвеждаше към територията на университета откъм Кале дела Фоскари. Веднъж попаднала вътре, ушите й бяха проглушени от шум и врява. Макар да бе събота сутрин — учебен ден за повечето студенти, Леонора усети, че става нещо необичайно.
Наоколо летяха яйца и брашно и на нея й се наложи да се сниши неведнъж и два пъти, докато преминаваше през осквернената морава.
Вероятно завършват. Някъде бях чела, че италианските студенти намират превръщането си в торти и кексове за подходящ начин да отбележат прехода си към докторска титла. Скоро всички те ще си заминат оттук, като туристите.
Плъзна поглед по списъка с преподавателите, поставен в стъкления шкаф в централния коридор, и не без известна изненада някъде в него прочете: „Професор Ермано Падовани“.
Ама той е декан на факултета по история на Ренесанса! Може и да извадя късмет! Падуанците са големи доктори, наистина.
Изкачи с разтуптяно сърце старото стълбище, а после пое по пустите коридори, озовавайки се най-сетне в историческия факултет. Спираше се пред всяка врата, за да прочете името на табелката. Тук писъците и виковете отвън се чуваха съвсем приглушено. Леонора имаше усещането, че на етажа няма никого, така че, когато най-сетне се озова пред кабинета на професора, вече не хранеше големи надежди да го завари вътре. Но когато почука и чу тихото „Влез“, едва доловимо иззад дебелите дъбови врати, стомахът й се преобърна при мисълта, че мъжът в тази стая може и да разполага с някои от отговорите, които търсеше. Когато влезе, гледката, която се откри пред очите й, я накара почти да забрави защо е дошла. Пред нея се възправяше огромен, декоративен прозорец, изработен от четири от най-съвършените и сложни мавърски рамки, с които Венеция толкова се гордееше. А отвъд него се простираше най-невероятната гледка към площад „Сан Марко“ и Канале гранде — водата проблясваше в подножието на разкошните палати, сякаш прекланяйки се пред величието им. Леонора дотолкова се отнесе в гледката, че гласът, който чу по едно време, съвсем определено я стресна.
— Една от привилегиите да си преподавал тук трийсет години е да получиш най-хубавия кабинет във факултета. Един от недостатъците обаче е, че понякога ми е много трудно да свърша каквато и да било работа. Сигурно си влязла отзад, през страничната врата, нали? Жалко. Не най-доброто място да се запознаеш с университета ни.
Леонора се обърна към стареца, който се материализира иззад дебелата книга и бюрото си с помощта на бастун. Мил, белобрад, облечен перфектно, с проницателни очи, той я наблюдаваше с усмивка.
— Но пък е твърде красиво за…
— За университет ли? Може, но това невинаги е било университет. Някога „Ка’Фоскари“ е бил палат, изграден за епископите на Венеция, а както знаеш, църковните отци държат на удобствата и разкоша си. Но в твоята страна също имате красиви места за придобиване на знания, нали? Оксфорд и Кеймбридж например?
Леонора се стресна. Досега си мислеше, че английският й акцент е отдавна изчезнал. Но ето че получи добър урок.
Очевидно не можеше да скрие нищо от този безкрайно интелигентен стар човек. Което на свой ред й даде още по-големи надежди, че той ще може да й помогне. Тя си пое дълбоко дъх и изрече:
— Професоре, много се извинявам за нахлуването, но бих искала да ви задам няколко… исторически въпроса, стига да можете да ми отделите от ценното си време, разбира се.
Старецът се усмихна и ъгълчетата на светлите му очи се набръчкаха.
— Но, разбира се, че ще отделя толкова време, колкото трябва за дъщерята на старата ми приятелка Елинор Манин! Как си, скъпа Нора? Или… — Тук очите на стареца се набръчкаха още повече, — вече трябва да те наричам Леонора, откакто си натурализирана, а?