Леонора се удиви на бързината, с която действаше мозъкът на професора. Той не само че я бе познал веднага, но само за няколко секунди бе отгатнал, че е сменила живота и името си. Усмихна се и отвърна:
— Да, вече съм Леонора. И направо не мога да повярвам, че ме помните. Тогава трябва да съм била на колко… На пет годинки?
— На шест — поправи я Падовани. — Видяхме се на един университетски коктейл в Лондон. И ти с огромна гордост ми показа чисто новите си обувки. Определено бяха по-хубави от тези, с които си днес. — Погледът му се насочи към очуканите маратонки на Леонора, които тя помести притеснено по дъските на пода. — Но не ме мисли за толкова проницателен. Ти стана доста… известна, откакто се премести тук, нали?
„Ил Газетино“. Но, разбира се. Този вестник влиза почти във всеки венециански дом.
— Но пък иначе си израснала като красива млада дама, така че не трябва да бъдем толкова придирчиви, не мислиш ли? „Пролетта“, нали? Мисля, че Ботичели ти пасва много по-добре, отколкото онези превзети пози на Тициан, в които са те сложили. Но предполагам, че си чувала това стотици пъти, при това от много по-млади от мен мъже, прав ли съм?
Поощрена от старомодното му кавалерство, Леонора реши да зададе директно въпроса си.
— Исках да ви питам за моето семейство, ако имате време, разбира се…
— На моята възраст времето е в изобилие — усмихна се професорът и посочи към прозореца, под който бяха поставени четири стола за студенти. — Моля, заповядай! Аз и без това ще седна, така че и ти по-добре го направи.
Настаниха се пред божествената гледка. Столовете бяха удобни, но не чак толкова, че да заспят. Като се настани, професорът започна:
— С риск да прозвуча като злодея от второразреден филм — не знам защо, но като че ли всичките са на английски — но мисля, че очаквах появата ти. Да разбирам ли, че Елинор не знае за пребиваването ти тук?
— Така е, не знае — кимна Леонора. — Или по-точно, знае, че живея във Венеция, обаче няма представа, че съм дошла да разговарям с вас.
Професорът кимна, сключи сгърчените си от старостта ръце върху дръжката на бастунчето си и почука лекичко по пода.
— Дааа, разбирам — рече. — В такъв случай още отсега съм длъжен да ти кажа, че ако става въпрос за нещо, което тя е споделила само с мен, като с приятел, в никакъв случай няма да предам доверието й. Но иначе за всичко останало ще се постарая да ти бъда от максимална полза.
И се обърна бавно към нея. Пръстите на младата жена обгърнаха стъкленото сърце, което висеше на панделка на врата й. Професорът автоматично разпозна този жест като знак за огромно притеснение. Едновременно с това се досети за кого от роднините й ще бъде първият въпрос. И предположението му се оказа вярно.
— Какво знаете за Корадино Манин? — прошепна накрая тя.
— Корадо Манин е бил най-прочутият стъклар не само на своето време, но и на всички времена. Успява да избегне избиването на семейството му и се скрива в Мурано, където започва да се учи да работи със стъклото и постепенно става майстор. Бил е особено добър в изработката на огледала и именно с тях се прочува. Говори се, че в крайна сметка именно живакът от огледалата му го убива, както е убил и много негови колеги.
— Значи е починал на остров Мурано, така ли?
— Не мога да знам със сигурност, но изглежда крайно вероятно.
Леонора въздъхна облекчено, но въпреки това продължи да разпитва:
— А чували ли сте за слуховете, че може и да е заминал за Франция?
Тук професорът се помести притеснено в стола си и промърмори:
— Да, вече прочетох за тази версия. Както става ясно, колегата ти очевидно има доста незараснали рани. Обаче много бих искал да разбера какъв е този „първоизточник“, който твърди, че има. Предполагам, че ти няма да можеш да го попиташ лично, нали?
— Роберто за нищо на света не би ми казал нищо, още по-малко — ако става въпрос за реабилитацията на Корадино. Толкова ме ненавижда, че вече се ужасявам от него. Непрекъснато го очаквам да се появи някъде от сенките. — Опита се да се засмее, но забеляза, че професорът не изглежда особено убеден. Той не настоя да знае повече за страховете й, а продължи нататък.
— А младата дама от вестника? Нея не бихме ли могли да попитаме?