Не смея да го попитам.
Леонора се опита да си намери разни задачи из къщата, за да не мисли за него, но след като така и не успя да свърши нищо, реши да отиде до библиотека „Сансовиниана“, за да направи някои проучвания за Корадино. Защото утре трябваше да се върне във форначе и да се изправи срещу гнева на Аделино относно провалената му кампания. А сега и тази новина…
А после какво?
Държеше да бъде искрена към самата себе си. Въпреки голямата си радост Алесандро не спомена нищо за бъдещи планове. Говореше единствено за детето. И макар Леонора да не очакваше чак викторианско предложение за брак, не можеше да не отчете като странен факта, че той нито веднъж не спомена за намерения да се пренесе при нея.
Докато прекосяваше площада пред дома си, тя отново усети как градът започва да я отхвърля. Усещаше как и любовникът й, и професията й й се изплъзват и над нея се спуска студената и пуста венецианска зима. Замисли се за туристите и пътешествениците, за търсачите на удоволствия и ядящите лотоси, които вече бяха заминали оттук. Те никога не бяха виждали града такъв. Този негов облик бе познат единствено на местните жители. Мрачните очи, старите камъни и пустотата. Обаче тя вдигна високо глава и се концентрира единствено върху мисълта за детето си.
Трябва да науча истината за Корадино, преди детето да се роди! Преди да се обърна към бъдещето си, трябва да се помиря с миналото си! Защото Корадино е миналото и на това дете!
Двайсет и четвърта глава
Прокудена
— Съжалявам, Леонора!
Ако трябваше да бъде честна, Аделино действително изглеждаше като човек, който съжалява. Освен това имаше вид на стар и много болен.
— Наложи се да отменя кампанията. Кредиторите ме погнаха. И точно сега не мога да си позволя да те задържа.
И както му беше обичаят, той се насочи към прозореца, за да потърси успокоение в гледката.
Леонора усети как нещо в стомаха й потрепва.
Това бебето ли беше? Или осъзнаването, че току-що изгубих работата, заради която дойдох тук?
Тя постави ръка на корема си, а старецът се обърна точно навреме, за да улови този жест. Махна с ръка и добави:
— А сега и с твоята… прекрасна новина, съображенията не са само финансови, но и свързани с твоето здраве. Представяш ли си как ще се отразят на детето всичките тези химикали и пигменти, които използваме тук? Да не говорим пък за горещината! И без това съвсем скоро ти сама щеше да ни напуснеш. Кога се очаква великото събитие? През февруари ли?
Тя кимна.
— Добре тогава — въздъхна той и се отпусна тежко на стола си. — Хайде тогава да наречем това „отпуск по майчинство“, става ли? А междувременно аз ще видя накъде ще тръгнат нещата. Ще се опитам да се… прегрупирам.
— А после? — успя да изрече накрая тя.
— После наистина нищо не мога да гарантирам — поклати глава Аделино. — Всичко зависи от насоката, която ще вземе моят бизнес. И без това между Коледа и Карнавала бизнесът винаги е слаб. Ако и сега стане така, това ще бъде краят ми. — Свали очилата си и разтри очи. — Ако трябва да бъда докрай честен с теб, Леонора, повече не мога да си позволя да ти плащам — с изключение, разбира се, на парите ти до края на месеца. Вероятно би могла да ме съдиш, ако пожелаеш — за парите за майчинство или каквото там искаш. Това определено ще бъде прецедент на острова. Но наистина не мога да ти дам нищо повече!
— Не съм те молила за това — промърмори тя. Чувстваше се абсурдно, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Сякаш именно тя бе виновна за това, което бе сполетяло Аделино. И макар че никога не бе държала да бъде част от рекламната кампания, и въпреки че именно неговата алчност, а не нещо друго, бе потопила корабите му, тя пак се чувстваше отговорна за случилото се.
— Ще ми се да можех да ти гарантирам, че ще се върнеш. Но истината е, че и аз самият не знам. А и точно в този момент, в светлината на всичко, което пише в пресата, твоето присъствие тук е малко…
— Смущаващо? — довърши вместо него тя.
Очите на Аделино — дребни и чужди без очилата му, се сведоха към бюрото му.
Оставаше още едно нещо, което тя държеше да знае.
— А Роберто? Ще го върнеш ли на работа?