— Гостите пишат пожелания за булката и младоженеца и ги окачват на дръвчето. Много картички бяха окачени, преди Диса Рос да изчезне — каза майката и отново избърса носа си с кърпичката.
Мобилният телефон на Ерлендур иззвъня от джоба на палтото му. Докато се опитваше да го извади, апаратът се запречи на отвора на джоба и вместо да го измъкне внимателно, което би било толкова лесно, инспекторът го задърпа с всичка сила, докато не го отскубна от джоба. Ръката, с която го държеше, се изстреля назад и събори дръвчето на земята. Ерлендур погледна двойката с виновно изражение и отговори на обаждането.
— Ще идваш ли с нас в Нордурмири? — попита направо Сигурдур Оли без каквато и да било увертюра. — Да огледаме по-добре апартамента?
— Там ли си вече? — попита инспекторът, който се бе обърнал настрани.
— Не, ще те изчакам — отвърна полицаят. — Къде си, по дяволите?
Ерлендур затвори.
— Ще видя какво мога да направя — обърна се той към родителите. — Не смятам, че е в опасност. На дъщеря ви вероятно й е дошло в повече и е отишла при приятели. Не се тревожете излишно. Сигурен съм, че скоро ще се обади.
Двамата съпрузи се наведоха над малките картички, които бяха паднали на земята, и започнаха да ги събират. Ерлендур забеляза, че пропускат няколко, които се бяха изтърколили под стола, и се наведе, за да ги вземе. Прочете пожеланията и изгледа многозначително двойката.
— Виждали ли сте тази? — попита той и им подаде една от картичките.
Бащата прочете написаното и на лицето му се изписа изумено изражение. Той подаде картичката на жена си и тя започна да я препрочита отново и отново, неспособна да осмисли текста. Ерлендур протегна ръка към картичката и отново я прочете. Пожеланието не беше подписано.
— Това почеркът на дъщеря ви ли е? — попита той.
— Така мисля — отвърна майката.
Полицаят обърна хартиеното сърце в ръцете си и препрочете посланието:
ТОЙ Е ЧУДОВИЩЕ КАКВО СЪМ СТОРИЛА?
5
— Къде беше? — поинтересува се Сигурдур Оли, когато Ерлендур се върна на работа, но не получи отговор.
— Ева Линд търсила ли ме е? — попита го възрастният полицай.
Детективът отговори отрицателно. Той знаеше за дъщерята на инспектора и проблемите й, но никой от двамата не повдигаше тази тема. Личните въпроси рядко присъстваха в разговорите им.
— Нещо ново около Холберг? — попита Ерлендур и влезе право в кабинета си. Сигурдур Оли го последва и затвори вратата. Убийствата в Рейкявик бяха рядкост и в малкото случаи, когато биваха извършвани, предизвикваха огромен публичен интерес. Ето защо Криминалната служба превърна в свое правило практиката да не информира медиите за подробности по своите разследвания, освен ако не е абсолютно наложително. В този случай беше наложително.
— Разбрахме малко повече за него — каза Сигурдур Оли и отвори папката, която носеше. — Роден е в Саударкрокур преди шейсет и девет години. За последно е работил като шофьор на камиони в „Исландски транспорт“. След като се пенсионирал, продължил да поработва там от време на време.
Полицаят спря за момент.
— Не трябва ли да поговорим с колегите му? — предложи той и оправи вратовръзката си. С нов костюм, висок и симпатичен, специализирал криминология в американски университет, детективът беше пълната противоположност на Ерлендур — модерен и организиран.
— Какво мислят хората в службата? — попита инспекторът, докато си играеше с едно хлабаво копче на жилетката си, което накрая падна в ръката му. Възрастният полицай беше як и добре сложен, с буйна червеникавокафява коса, един от най-опитните следователи в екипа. Обикновено действаше по свои собствени методи и началниците и колегите му отдавна се бяха отказали да водят битки с него. И Ерлендур не се оплакваше.
— Мислят, че е някоя откачалка — отговори Сигурдур Оли. — В момента търсим зеленото камуфлажно яке. Хлапак, който е искал пари, но се е паникьосал, когато Холберг му отказал.
— Ами семейството на Холберг? Имал ли е такова?
— Никой не се е появил до момента, ала не разполагаме с цялата информация. Все още я събираме. Семейство, приятели, колеги…
— Ако съдя по апартамента му, бих казал, че е живеел сам, и то от доста време.