Издърпа първо голямото чекмедже в средата на бюрото. То съдържаше основно сметки — за телефон, за ток, за отопление, извлечения от кредитни карти и абонамент за вестник. Долните две вляво бяха празни, а в това отгоре имаше данъчни формуляри и фишове от заплата. В най-горното чекмедже имаше албум със снимки. Все черно-бели, стари фотографии на едни и същи хора от различни години — на някои позираха в хола в Нордурмири, а на други бяха на пикници сред брези и водопада Гулфос. Инспекторът забеляза две снимки, за които предположи, че са на убития мъж. Бяха от неговата младост; по-скорошни не се виждаха.
Започна да издърпва чекмеджетата от дясната страна. Горните две бяха празни. В третото откри тесте карти, сгъваем шах и стара мастилница.
Намери фотографията под най-долното чекмедже.
Докато го затваряше, Ерлендур чу слабо шумолене отвътре. Когато отново го отвори и затвори, шумоленето се повтори. Явно чекмеджето се опираше в нещо. Полицаят въздъхна, приклекна и погледна вътре, но не видя нищо. Накрая затвори чекмеджето, ала звукът пак се появи. Коленичи на пода, издърпа го и забеляза, че вътре има нещо. Протегна се и го взе.
Беше малка черно-бяла снимка на гроб, направена през зимата в гробище, което не можеше да разпознае. Имаше надгробна плоча и по-голяма част от надписа се виждаше съвсем ясно. Името отгоре беше женско — „Аудур“ — ала нямаше фамилия. Ерлендур не можеше да види ясно датите, затова бръкна в джоба на якето си, взе очилата, сложи ги и доближи снимката до очите си. „1964-1968“. Надгробният надпис обаче почти не се виждаше, понеже буквите бяха малки и не можеха да се прочетат. Инспекторът издуха внимателно прахта от снимката.
Момичето е било едва на четири години, когато е починало.
Погледна навън. Есенният дъжд блъскаше по стъклата на прозорците. Бе едва средата на деня, а небето вече бе забулено в мрак.
6
Големият камион ревеше в бурята като праисторически звяр и дъждът се лееше отгоре му. На полицията й бе отнело известно време, за да го открие, защото не беше паркиран пред дома на Холберг в Нордурмири, а на един паркинг на изток от Сноррабраут, до медицинския център „Домус Медика“ — на няколко минути пеша от дома на Холберг. Накрая полицаите пуснаха известие по радиото, за да се сдобият с информация за местонахождението му. Един полицейски патрул го бе открил приблизително по същото време, когато Ерлендур и Сигурдур Оли взеха снимката и излязоха от апартамента на Холберг. Съдебните следователи бяха повикани, за да претърсят превозното средство за улики. Камионът беше марка „МАН“ и имаше червена шофьорска кабина. Първоначалният оглед разкри цяла колекция от порносписания. Взеха решение да преместят камиона в управлението на Криминалната служба за по-нататъшния оглед.
Докато траеше преместването на камиона, съдебните следователи се заеха с фотографията. Огледът показа, че снимката е принтирана върху фотографска хартия „Илфорд“, която бе използвана често през шейсетте, но отдавна бе излязла от употреба. Вероятно е била извадена или от самия фотограф, или от аматьор — бе започнала да избелява, заради невнимателното проявяване. На гърба й нямаше нищо и липсваха отличителни белези, по които да се установи кое е гробището, където е направена. Би могло да бъде всяко гробище в страната.
Фотографът е стоял на около три метра от надгробния камък. Снимал е фронтално — или приклекнал, или е бил нисък на ръст. Дори и от това разстояние, ъгълът бе много малък. Около гроба нямаше растителност, а по земята личеше сняг. Не се виждаше друг гроб. Зад надгробната плоча нямаше нищо, освен бяла мъгла.
Съдебните следователи се съсредоточиха върху епитафията, която беше едва забележима, тъй като фотографът бе стоял твърде далече. Направиха многобройни репродукции на снимката и я увеличиха до такава степен, че всяка буква да се отпечата на лист с формат А5, като всеки лист бе номериран и подреден в същата последователност, както и епитафията на камъка. Буквите не бяха нищо повече от груби образи на черни и бели точки, но попаднеха ли веднъж в компютъра, сянката и резолюцията можеха да бъдат обработени. Някои букви бяха по-ясни от други и така за следователите оставаше само да запълнят празните места. Буквите „М“, „С“ и „О“ се долавяха ясно. Останалите — по-трудно.
Ерлендур позвъни в дома на един от главните мениджъри на отдели в Националната статистическа служба, който с голям зор се съгласи да се срещнат в офиса на службата на улица „Скугасунд“. Инспекторът знаеше, че всички смъртни актове, издадени след хиляда деветстотин и шестнайсета година, се съхраняваха тук. В сградата нямаше никого — персоналът си беше тръгнал преди часове. Отговорникът на отдела се появи след половин час и стисна силно ръката на Ерлендур. Въведе код в охранителната система и пъхна картата си, за да влязат в сградата. Полицаят му обрисува положението, като му съобщи само най-основното.