Разгледаха всички смъртни актове от шейсет и осма година и намериха два на името Аудур. Едната покойница беше на четири години и бе умряла през февруари. Лесно намериха доктора, подписал смъртния акт в националния регистър. Живееше в Рейкявик. Името на майката също фигурираше. Откриха я без никакви затруднения. Името й беше Колбрун. Последният й адрес бе в Кефлавик, от началото на седемдесетте. После отново се разровиха из смъртните актове. Колбрун бе починала през хиляда деветстотин седемдесет и първа, три години след смъртта на дъщеря си.
Момичето бе починало от злокачествен тумор в мозъка.
Майката се беше самоубила.
7
Младоженецът посрещна Ерлендур в офиса си. Работеше като ръководител на отдела за качество и продажби в компания, внасяща на едро зърнени храни от Америка. Докато сядаше в офиса му, инспекторът, който не беше вкусвал американски зърнени храни през живота си, се запита какви ли задължения имаше един ръководител на отдел за качество и продажби. Не го попита, разбира се. Младоженецът носеше добре изгладена бяла риза и дебели тиранти, а ръкавите му бяха запретнати нагоре, сякаш управлението на качеството изискваше неимоверни физически усилия. Беше среден на ръст, леко закръглен и с тънка ивица брада около дебелите си устни. Името му бе Виго.
— Нямам новини от Диса — каза припряно Виго и седна срещу Ерлендур.
— Нещо, което казахте, ли я…
— Всички мислят така — прекъсна го младоженецът. — Мислят, че вината е моя. Това е най-лошото. Ужасно!
— Забелязахте ли нещо необичайно, преди да избяга? Нещо да я е разстроило?
— Всички просто се забавляваха. Знаете как е на сватба.
— Не, не знам.
— Все някога сте били на сватба, нали?
— Веднъж. Но беше отдавна.
— Дойде време за първия танц. Речите бяха свършили и приятелките на Диса бяха организирали забавление — акордеонистът бе дошъл и ние трябваше да изтанцуваме първия танц. Седях на нашата маса и всички започнаха да се оглеждат за Диса, но нея я нямаше.
— Къде я видяхте за последно?
— Седяхме заедно и тя каза, че отива до тоалетната.
— Вие какво й казахте? Нещо, което да я е разсърдило?
— Съвсем не! Целунах я и й казах да се връща бързо.
— Колко време измина от отиването й до момента, в който започнахте да я търсите?
— Не знам. Седнах при приятелите си, а после излязох навън за цигара — всички пушачи трябваше да излизат навън… Заговорих се с гостите там, а когато седнах отново, акордеонистът дойде при мен, за да ме попита за танца и музиката. Побъбрих си с още няколко души — сигурно е минал половин час, не знам.
— И не я видяхте изобщо през това време, така ли?
— Не. Когато разбрахме, че я няма, настана истинска катастрофа. Всички погледи се вторачиха в мен, сякаш вината беше моя.
— Какво предполагате, че й се е случило?
— Търсих я навсякъде. Говорих с всичките й приятели и роднини, но никой не знаеше нищо… или поне така ми казаха.
— Смятате ли, че някой лъже?
— Е, трябва да бъде все някъде, нали?
— Знаехте ли, че е оставила бележка?
— Не. Каква бележа? Какво искате да кажете?
— Закачила е картичка на дръвчето с пожелания. Текстът гласи: „Той е чудовище, какво съм сторила?“. Знаете ли какво е имала предвид?
— Той е чудовище? — повтори младоженецът. — Кого е имала предвид?
— Мислех, че може да става дума за вас.
— За мен?! — развълнува се Виго. — Никога! Никога не бих й сторил нещо лошо. Не съм аз. Не може да е имала предвид мен.
— Колата, която е взела, е намерена в Гардастраети. Това говори ли ви нещо?
— Тя не познава никого там. Ще я обявите ли за изчезнала?
— Родителите й искат да й дадат време, за да се върне сама.
— А ако не го направи?
— Тогава ще решим — поколеба се в отговора си Ерлендур. — По мое мнение би трябвало да ви потърси. Да ви каже, че е добре.