— Чакайте малко, да не намеквате, че вината е моя и тя не иска да говори с мен, защото съм й направил нещо? Господи, каква ужасна история съчинявате! Знаете ли как се почувствах, когато дойдох на работа в понеделник? Всичките ми колеги бяха на празненството. Дори шефът ми! Смятате ли, че вината може да бъде моя? Мамка му! Всички мислят, че аз съм виновен!
— Жени — отвърна инспекторът и се изправи. — Трудно се поддават на контрол на качеството.
Ерлендур тъкмо бе пристигнал в офиса си, когато телефонът иззвъня. Веднага разпозна гласа, въпреки че отдавна не го беше чувал. Бе все така ясен, силен и твърд въпреки напредналата възраст. Познаваше Марион Брием от почти трийсет години и отношенията им бяха минали през доста изпитания.
— Току-що се върнах от хижата — каза гласът — и чух новината веднага щом стигнах в града.
— За Холберг ли говориш? — попита Ерлендур.
— Чете ли доклада за него?
— Знам, че Сигурдур Оли проверяваше компютърните данни, но не съм се чувал с него. Какъв доклад?
— Въпросът е дали изобщо е във файловете. Най-вероятно са направили чистка. Съществува ли закон за това как се процедира с изчистените доклади? Унищожават ли ги?
— Накъде биеш?
— Оказва се, че Холберг не е гражданин за пример — каза Марион Брием.
— В какъв смисъл?
— Много вероятно е да е бил изнасилвач.
— По какво съдиш?
— Обвинен е в изнасилване, но не е осъден. Било е през шейсет и трета. Трябва да прегледаш докладите.
— Кой го е обвинил?
— Жена на име Колбрун. Живее в…
— Кефлавик?
— Да, откъде знаеш?
— Намерихме снимка в бюрото на Холберг. Изглеждаше така, сякаш някой я беше скрил там. Фотографията е на надгробна плоча на момиче на име Аудур, от гробище, което още не сме установили. Събудих един от живите мъртъвци в Националната статистическа служба и открих името на Колбрун върху смъртния акт. Била е майка на малката Аудур. Тя също е мъртва.
Марион не отговори.
— Марион? — попита Ерлендур.
— И какво ни казва това? — отвърна накрая гласът.
Инспекторът се замисли.
— Ами, ако Холберг е изнасилил майката, има голяма вероятност да е баща на момичето и това обяснява защо снимката е била в бюрото му. Детето е било само на четири години, когато е починало — родено е през шейсет и четвърта.
— Холберг не е бил осъден — изтъкна Марион Брием. — Случаят е прекратен поради липса на доказателства.
— Смяташ ли, че си е измислила изнасилването?
— За онези дни е малко вероятно, но нищо не може да се докаже. За една жена винаги е трудно да повдигне обвинение за такъв род насилие. Не можеш да си представиш през какво е преминала преди четиридесет години. Дори днес за жертвата е трудно да се изправи пред съда, а какво остава за тогавашното време. Не вярвам да го е направила за удоволствие. Може би снимката е доказателство за бащинство. Но защо Холберг я е държал в бюрото си? Изнасилването е станало през шейсет и трета. Казваш, че Колбрун е родила дъщеря си през следващата година… След четири години момичето умира. Колбрун я погребва. Без съмнение Холберг е замесен. Може би е направил сам снимката. Но защо? Вероятно това е разковничето.
— Със сигурност не би присъствал на погребението, но може да е отишъл при гроба по-късно и да е направил снимката. Това ли намекваш?
— Това също е възможно.
— Накъде биеш?
— Може би Колбрун е направила сама снимката и я е изпратила на Холберг.
Ерлендур се замисли за момент.
— Но защо? Ако я е изнасилил, защо да му изпраща снимка на гроба на малкото си момиченце?
— Добър въпрос.
— В смъртния акт пише ли от какво е починала Аудур? — попита Марион Брием. — Злополука ли е било?
— Умряла е от злокачествен тумор в мозъка. Смяташ ли, че това може да е важно?
— Направили ли са аутопсия?
— Да. Името на доктора е върху смъртния акт.
— А майката?
— Умряла е внезапно в дома си.
— Самоубийство?
— Да.
— Не се отбиваш вече — каза Марион Брием след кратко мълчание.
— Много работа — въздъхна Ерлендур. — Страшно много работа.
8
На следващата сутрин все още валеше и по пътя до Кефлавик водата се събираше в дълбоките следи от гумите на превозните средства, които колите се опитваха да избегнат. Дъждът беше толкова проливен, че Ерлендур едва успяваше да вижда през прозорците на колата, по които дъждът барабанеше безмилостно. Чистачките не смогваха да обират водата от предното стъкло и инспекторът стискаше волана толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Полицаят виждаше смътно стоповете на колата пред него и се опитваше да я следва възможно най-предпазливо.