Трябваше да събере всичките си сили, за да свърже събитията от онази нощ и да се опита да му ги разкаже в последователност, но това беше твърде болезнено. Не можеше да опише нещо толкова неописуемо, отвращаващо и грозно. Някак успя да събере парчетата на историята. Това ехидна усмивка ли беше? Не, полицаят не би реагирал така. Може би й се стори. Тогава той започна да я разпитва за подробностите.
— Разкажи ми точно какво стана.
Тя го погледна смутено, а после колебливо започна историята си отначало.
— Не, това вече го чух. Разкажи ми как стана. Носила си гащички. Как ти ги свали? Как ти го вкара?
Наистина ли я питаше това? После тя поиска да узнае дали има жени полицаи в управлението.
— Не. Ако искаш да обвиниш този мъж в изнасилване, трябва да ми кажеш повече подробности, разбра ли? Подведе ли го по някакъв начин, за да си помисли, че го искаш?
Да го иска ли? С премалял глас му каза, че определено не го е подвела.
— Трябва да ми разкажеш. Как ти свали пликчетата?
Сега вече бе сигурна, че усмивката беше ехидна. Разпитваше я нагло, съмняваше се в думите й, беше груб и някои от въпросите му бяха открито обидни и подли. Държеше се така, сякаш тя бе провокирала изнасилването и бе поискала да прави секс с мъжа, но вероятно бе размислила твърде късно — нали се сещате, прекалено късно, за да се откаже.
— Няма никакъв смисъл в това да ходиш на танци и да флиртуваш с мъж, а после да спреш по средата. Просто няма смисъл — рече той.
По това време тя вече хлипаше, а накрая отвори чантата си, извади найлонов плик и му го подаде. Полицаят разтвори плика и извади оттам разкъсаното й бельо…
Рунар пусна греблото и се опита да заобиколи Ерлендур, но инспекторът му препречи пътя и го прикова до стената на къщата. Двамата се гледаха очи в очи.
— Дала ти е доказателство! Единственото доказателство, което е имала. Била е сигурна, че Холберг е оставил някакви следи…
— Не ми е давала нищо! — изсъска Рунар. — Остави ме на мира!
— Дала ти е чифт бикини.
— Излъгала е!
— Трябвало е на момента да те уволнят, жалък гаден звяр!
Отвратен, Ерлендур се отдръпна бавно от грохналия старец, който стоеше притиснат до стената.
— Само й показах какво да очаква, ако повдигне обвинение — сякаш изписка той. — Направих й услуга. В съда се смеят на такива случаи.
Инспекторът се обърна и си тръгна, замислен как Господ, ако изобщо съществуваше, можеше да позволи на някой като Рунар да доживее до стари години, а да отнеме живота на едно четиригодишно момиченце.
Смяташе да се върне и да се види отново със сестрата на Колбрун, но първо се отби в библиотеката на Кефлавик. Разходи се между рафтовете, разгледа заглавията на книгите и накрая намери Библията. Познаваше добре тази книга. Отвори на Псалмите, намери номер шейсет и четири и прочете стиха, който бе изписан на паметната плоча: „Опази живота ми от страх от враговете мои“.
Не се бе излъгал. Епитафията бе продължение на първия стих от Псалма. Ерлендур го препрочете няколко пъти, като замислено проследяваше с пръст редовете и тихичко повтаряше изречението, застанал сам до лавицата.
Първият стих от Псалма беше молба към бога. Ерлендур чу безмълвния вопъл на жената през всичките тези години.
„Чуй гласа ми, о, Боже, докато се моля.“
11
Ерлендур спря колата си пред бялата къща от гофрирана ламарина и изключи двигателя. Остана вътре, докато допуши цигарата си. Опитваше се да откаже пушенето и бе намалил цигарите до пет в спокойните дни. Тази беше осмата му за днес, а още нямаше три следобед.
Инспекторът излезе от автомобила, изкачи стълбите пред къщата и позвъни на звънеца. Изчака няколко минути, но никой не отвори. Позвъни отново. Никакъв резултат. Тогава надзърна вътре през прозореца и видя, че до вратата има зелено палто, чадър и обувки. Мъжът пак натисна звънеца и се качи на последното стъпало, за да се скрие от дъжда. Изведнъж вратата се отвори и Елин го изгледа навъсено отвътре.
— Не чухте ли да ме оставите на мира! Вървете си! Махайте се! — Тя се опита да затръшне вратата, но Ерлендур й попречи с крак.
— Не всички сме като Рунар — рече той. — Разбрах, че не се е отнесъл както трябва със сестра ви. Отидох и говорих с него. Това, което е направил, е непростимо, но вече не може да се поправи. Един грохнал старец никога няма да разбере грешката си.