— Успя ли да го преживее?
— Никога. Сестра ми беше много чувствителна жена. Имаше красива душа и бе лесна плячка за злодеи като Холберг и Рунар. Те са го усетили. И двамата са я нападнали — всеки по свой собствен начин. Нахвърлили са се върху плячката си. — Тя сведе поглед. — Зверове!
Ерлендур изчака малко, преди да продължи.
— Как реагира тя, когато разбра, че е бременна? — попита после.
— Много разумно, според мен. Радваше се на детето, въпреки обстоятелствата. Обичаше Аудур истински. Двете бяха силно привързани една към друга и сестра ми се грижеше добре за нея. Даваше й всичко. Горкото ни детенце.
— Значи Холберг е знаел, че детето е било негово?
— Знаеше, разбира се, но го отричаше напълно. Казваше, че Аудур няма нищо общо с него. Обвини сестра ми, че е спала с други мъже.
— Тоест двамата никога не са поддържали връзка — нито заради детето, нито…
— Да поддържат връзка! Никога! Как можете да си представите подобно нещо? Абсурд.
— Значи Колбрун не би му изпратила снимката?
— Не. Изключено е.
— Може би я е направил сам. Или някой, които е знаел историята, я е направил и му я е изпратил. Може би е видял известието за смъртта във вестниците. Имаше ли публикуван некролог на Аудур?
— Имаше… в местния вестник. Написах кратък некролог. Вероятно е прочел него.
— Тук, в Кефлавик, ли е погребана Аудур?
— Не, сестра ми и аз сме от Сандгерди. Има едно малко гробище в Хвалснес, малко извън града. Колбрун искаше дъщеря й да бъде погребана там. Беше средата на зимата. Беше им много трудно да изкопаят гроба.
— В смъртния акт пише, че е починала от мозъчен тумор…
— Това беше обяснението, което дадоха на сестра ми. Аудур умря внезапно. Издъхна в ръцете ни, горкичкото малко създание, а ние не можахме да направим нищо… Караше четвъртата си годинка…
Елин вдигна поглед от снимката и погледна Ерлендур.
— Умря внезапно…
В къщата бе тъмно и въпросите ехтяха в мрака, натежал от въпроси и печал.
Елин бавно се изправи и включи слабата старомодна лампа в коридора на път за кухнята. Ерлендур чу пускане на кран, след малко в някакъв съд бе налята вода, а после бе отворена тенекиена кутия и се разнесе аромат на кафе. Инспекторът се изправи и започна да разглежда картините по стените. Някои бяха нарисувани с молив, а други с боя. Имаше пастел на дете, поставен в черна рамка. Накрая детективът намери това, което търсеше. Две снимки, направени вероятно през две години. Снимки на Аудур.
По-старата фотография бе правена в студио. Черно-бяла. Момиченцето не беше на повече от годинка, седеше на голяма възглавница и бе облечено в хубава рокличка, с панделка в косата и дрънкалка в едната ръчичка. Бе обърната леко встрани от фотографа и се усмихваше, а отдолу се подаваха четири малки зъбчета. На другата снимка Аудур бе приблизително на три години. Ерлендур реши, че бе правена от майка й. Оцветена снимка. Детето бе застанало между храсти, а точно отгоре му падаха слънчеви лъчи. Носеше дебел червен пуловер и малка поличка, бели чорапки и черни обувки с блестящи катарами. Гледаше право в апарата. Изражението й бе сериозно. Вероятно не е искала да се усмихне за снимката, помисли си той.
— Колбрун така и не преживя загубата й — обади се Елин, застанала на вратата на гостната.
— Това сигурно е най-ужасното нещо, което може да се случи на някого — каза Ерлендур и пое чашата с кафе.
Жената отново седна на дивана със своята чаша, а полицаят се разположи срещу нея и отпи от кафето си.
— Запалете цигара, ако искате — предложи му тя.
— Опитвам се да ги откажа — отвърна Ерлендур, стараейки се думите му да не звучат като оправдание.
Мисълта за болката в гърдите пробяга в съзнанието му, но все пак извади смачкан пакет цигари от джоба си и взе една от тях. Деветата му цигара за деня. Елин сложи пепелник пред него.