— Казахте, че има нещо общо с убийството в Нордурмири — каза лекарят, връщайки Ерлендур към реалността.
— Да — кимна той. — Холберг, убитият, вероятно е баща на момичето. През целия си живот майката е твърдяла, че е той. Холберг нито е потвърдил, нито е отрекъл. Признал е, че е имал полов контакт с Колбрун, затова не са успели да докажат изнасилване. Обикновено няма достатъчно доказателства, на които да се основе такъв случай. В момента разследваме миналото на мъжа. Узнахме, че момичето се разболяло и починало на четвъртата си годинка. Ще ми кажете ли какво точно се случи?
— Не виждам как това би могло да има връзка с убийството.
— Ще разберем, когато ми кажете. Бихте ли отговорили на въпроса ми, моля?
Докторът се загледа в Ерлендур в продължение на няколко секунди.
— Май е най-добре за мен да ви кажа всичко направо, инспекторе — рече накрая Франк. Полицаят виждаше, че не му е леко да говори. — По онова време бях… различен човек.
— Какво имате предвид?
— Бях по-лоша личност. Вижте, не съм докосвал алкохол вече трийсет години. Ще го кажа направо, за да ви спестя въпросите — отнеха разрешителното ми за лекарска практика от хиляда деветстотин шейсет и девета до хиляда деветстотин седемдесет и втора.
— Заради момичето ли?
— Не, не заради нея, въпреки че това би била достатъчна причина сама по себе си. Причината беше алкохол и небрежност. Предпочитам да не се ровя в това, освен ако не е напълно наложително.
Ерлендур искаше да остави този въпрос в миналото, но просто не можа да се въздържи.
— Искате да кажете, че през всичките тези години сте били постоянно пиян?
— Горе-долу.
— Върнаха ли разрешителното ви?
— Да.
— И оттогава нямате проблеми?
— Не, никакви — заяви лекарят. — Но, както ви казах, не бях в добро състояние, докато се грижех за дъщерята на Колбрун, Аудур. Тя имаше болки в главата, а аз си мислех, че е детска мигрена. Повръщаше сутрин. Когато болките се засилиха, й дадох по-силни лекарства. Всичко това е мъгливо в съзнанието ми. Реших да забравя всичко от онова време. Всички допускат грешки, лекарите също.
— Каква беше причината за смъртта й?
— Нещата вероятно нямаше да са по-различни, ако бях взел своевременни мерки и я бях изпратил в болница — замислено продължи докторът. — Поне с това се успокоявах навремето. Тогава нямаше много педиатри и не разполагахме с днешните мозъчни скенери. Налагаше се да действаме по-скоро по интуиция и да се ръководим от онова, което знаем, а както вече ви казах, интуицията ми през онези години не ми казваше нищо друго, освен че ми се пие. Проблемите покрай развода също не ми бяха от полза. Не, не търся оправдания — заяви лекарят и погледна към Ерлендур, макар че очевидно правеше точно това.
Полицаят кимна.
— След около два месеца започнах да подозирам, че може да е нещо по-сериозно от детска мигрена. Момичето не се подобряваше. Болестта не преминаваше. Влошаваше се все повече и повече. Детето вехнеше, отслабна много. Имаше няколко възможни причини. Реших, че може да е някакъв вид туберкулозна инфекция на главата. Навремето стандартната диагноза беше „простуда на главата“, но всъщност никой не знаеше повече. После хипотезата ми бе менингит, но някои от симптомите липсваха, а и се развиваше твърде бързо за менингит. Момичето получи това, което се нарича „cafè au lait“ по кожата и накрая започнах да си мисля, че става въпрос за онкологично заболяване.
— „Кафе о ле“ ли? — попита Ерлендур, който си спомни, че бе чувал това и преди.
— Този симптом може да съпътства онкологичните заболявания.
— И после сте я изпратили в болницата в Кефлавик, така ли?
— Там почина — каза докторът. — Помня каква трагична загуба беше за майката. Загуби разсъдъка си. Наложи се да й инжектираме успокоителни. Беше напълно против аутопсията. Крещеше като обезумяла да не го правим.
— Но въпреки това са направили аутопсия.
Лекарят размисли за момент какво да отговори.
— Не можеше да се избегне. Нямаше друг начин.
— И какво открихте?
— Онкологично заболяване, както ви казах.
— Какво имаше предвид под онкологично заболяване?
— Тумор в мозъка — отвърна докторът. — Умря от тумор в мозъка.
— Какъв вид мозъчен тумор?
— Не съм сигурен — отвърна Франк. — Не знам дали са го проучили задълбочено, но предполагам, че са. Всъщност… май си спомням, че споменаха някакво генетично заболяване…