Инспекторът й отправи многозначителна усмивка и кимна. Сестрата на Колбрун отвори вратата на къщата си и той внезапно се почувства като предател. Другите вече бяха тръгнали към гробището.
Ерлендур свали шапката си и я окачи на закачалката, след което свали палтото и обувките си и влезе в хола. Бе облечен в омачкания си костюм, а кафявата жилетка под сакото му бе закопчана накриво. Седна на същия стол, на който бе седял и последния път, когато беше тук. Елин отиде в кухнята и ароматът на кафе се разнесе из цялата къща. След малко тя се върна и седна на стола срещу него.
Инспекторът се изкашля.
— Един от хората, които са били с Холберг в нощта на изнасилването, се казва Елиди и е затворник в „Литла-Храун“. От години е в графата ни на „обичайните заподозрени“. Третият мъж се казва Гретар. Той е изчезнал безследно през седемдесет и четвърта, годината на националния фестивал.
— Беше в Тингвелир — спомни си събеседничката му. — Отидох, за да видя поетите.
Ерлендур отново се изкашля.
— Е, разговаряхте ли с този Елиди?
— Много неприятна среща — отвърна полицаят.
Елин се извини, стана и отиде в кухнята. Полицаят чу тракане на чаши. В същия миг мобилният телефон в джоба на сакото му иззвъня и той затаи дъх, докато приемаше обаждането. Сигурдур Оли.
— Готови сме — каза партньорът му.
Ерлендур чуваше барабаненето на дъжда от другата страна на линията.
— В никакъв случай не започвайте без мен — настоя инспекторът. — Ясно ли е? Не правете нищо, докато не се обадя или не дойда.
— Говори ли със старата вещица?
Без да отговори, Ерлендур затвори и прибра апарата обратно в джоба си. Елин влезе, носейки поднос, сервира чашите и наля кафе и за двамата. И двамата го пиеха чисто. После остави каната с кафето на масата и седна срещу посетителя си.
— Елиди ни каза, че Холберг е изнасилил още една жена преди Колбрун и че й се е похвалил за това.
На лицето на Елин се изписа учудено изражение.
— Дори Колбрун да е знаела за друга изнасилена, никога не ми е казвала. — Тя поклати замислено глава. — Възможно ли е да казва истината?
— Налага се да го проверим — отвърна полицаят. — Елиди е така затънал, че може да излъже за всичко. Но не разполагаме с нищо, за да можем да го опровергаем.
— Не говорехме често за изнасилването — въздъхна жената. — Най-вече заради Аудур, дори да оставим настрана другите неща. Колбрун беше много затворена жена, срамежлива и необщителна, и още повече се затвори в себе си след случилото се. А и, разбира се, беше й неприятно да говори за ужасната случка по време на бременността — все пак беше бременна именно заради този инцидент… Колбрун правеше всичко възможно, за да забрави, че това й се е случило. Искаше да изтрие от съзнанието си всичко, свързано с него.
— Предполагам, че ако Колбрун е знаела за друга жена, би казала на полицията — най-малкото, това би било в подкрепа на нейните показания. Но не е споменала и дума за това в докладите, които четох.
— Може би е искала да пощади жената.
— В какъв смисъл?
— Колбрун знаеше какво е да преживееш изнасилване. Знаеше какво е да съобщиш за изнасилването. Самата тя се беше колебала много и всичко, което получи, беше едно унижение. Ако другата жена не е искала да се разкрие, навярно сестра ми е уважила желанието й. Така мисля. Но ми е трудно да кажа, не съм сигурна дали съм ви разбрала добре.
— Вероятно не е знаела подробности — предположи Ерлендур. — Може да е имала само бегли подозрения. Ако той е намекнал нещо…
— Съжалявам, никога не ми е казвала подобно нещо.
— Когато говорехте за изнасилването, директно ли беше?
— Не сме говорили точно за самия акт — отвърна Елин.
Телефонът в джоба на полицая отново иззвъня и събеседничката му замълча. Полицаят го извади и видя, че е Сигурдур Оли. Изключи апарата и го остави настрана.
— Съжалявам — извини се той.
— Тези телефони са истинска напаст, нали?
— Абсолютно — съгласи се набързо Ерлендур. Разполагаше със съвсем малко време. — Моля ви, продължете.
— Сестра ми не спираше да казва, че много обича дъщеря си. Двете бяха изключително близки, независимо от ужасните обстоятелства. Аудур значеше всичко за Колбрун. Знам, че звучи ужасно да кажа такова нещо, но според мен тя не искаше да изпусне възможността да стане майка. Разбирате ли? Мисля дори, че приемаше Аудур като някакъв вид компенсация за изнасилването. Не мога да намеря подходящите думи, но сякаш момиченцето беше като божи дар насред цялото това нещастие. Но не мога да твърдя със сигурност какво е мислела сестра ми, какво е било отношението й или какви чувства е таила в себе си, понеже имам само частична представа за това и не бих говорила от нейно име. Тя просто обожаваше малката си дъщеричка и никога не я изпускаше от поглед. Никога. Тяхната връзка беше белязана от това, което се беше случило, но Колбрун никога не я приемаше като част от звяра, съсипал живота й. Виждаше в нея единствено красивото дете, което беше Аудур. Сестра ми се грижеше неимоверно много за дъщеря си, дори отвъд смъртта и гроба, както личи и от епитафията. „Опази живота ми от страх от враговете мои“.